"Чеденцеее"

Тази вечер ме вбесиха две неща. Тъкмо се чудех кое да подхвана и О! Чудо! На екрана пред мен се мъдри лицето на … Домакинката.

За живелите на общежитие в Студентски град не е нужно да обяснявам какви спомени ме връхлетяха.  И какъв смях. То не е слънчице, пиленце, душичке …

В стаята на домакинката може да откриеш всичко – зарязани растения, забравени вещи, млади момчета и сакове, които не би трябвало да са там. Алкохол. Спомням си веднъж, как получих разяснение кое уиски било хубаво и кое не. Разбира се има и печки. По мое време не ни ги взимаха така масово. Лично аз завещах на домакинката една Драцена. Вярвам, че попадна в по-добри ръце.

Домакинките…

Те са като подбирани с конкурс. Винаги могат да те изумят. Гримът и говорът са най-безобидните им черти. С тях трябва много да се внимава. Ако по някаква причина ги ядосаш, приготви се за изненадващи проверки в стаята. Не забравяй, че не им е нужно да чукат на вратата, имат си ключове. Могат да забравят за някое уверение или да те преместят в друга стая.

Ако си им безразличен си добре. Ако си им симпатичен, което ще рече, че си открил дарителски фонд на тяхно име, може спокойно да си живуркаш сам в стая повече от пет години.

А за непосветените, ето как, най – общо,  протича първата среща с Домакинката.

1.       Чакаш на дълга опашка.

2.       Влизаш.

3.       Задавяш се от дима, който се носи из стаята.

4.       Към теб се обръщат с „Чеденце”.

5.       Овикват те.

6.       Попълваш документите.

7.       Отиваш да опишеш наличното в стаята.

8.       Връщаш се на опашката.

9.       Домакинката излиза в обедна почивка. Овиква цялата опашка.

10.   Отново влизаш при нея.

11.   Кара ти се, че се моташ и ти се оплаква колко много работи и колко неблагодарни са всички студенти.

12.   Честито! Имаш стая!

И така приключението, в което ще се видиш се нарича Студентски град и не е така, както си  го мислил. Наздраве за Домакинките!

За избора и вярата

Това са три истории, които ме срещнаха по пътя ми. И трите са истории на обикновени хора. Хора, които са като мен и вас, но в един момент са извършили нещо различно.

Първата история няма главен герой. Беше хубав слънчев ден и аз за първи път се качвах по стълбите над Мадарския конник, за да разгледам останките от крепостта. Всичко беше прекрасно. Слънцето, гледката, чувството, че се докосваш до нещо отдавнашно. На върха се преборих с разочарованието, че всичко е обрасло, изоставено. Влязох зад това, което е било крепостна стена. Разходих се по стените на сградите и тогава вниманието ми се прикова от останките на православния храм. Нещо отдавнашно, но живо. Там, където е бил олтарът, хората бяха поставили малка хартиена икона в стъкло. Икона на Богородица. Около нея имаше горели свещи. И дарове. Гривнички, пръстенчета, мартеници, копчета,  цветя. Мънички дарове, положени по олтарната стена, които говореха много повече от всеки лев, оставен в дарение на църквите от света долу. Не бих казала, че това е християнско. Не бих казала, че е езическо. Просто искрено, истинско. Дарове пред олтара. Благодарност, молитва или обещание.

Втората история е за една възрастна жена и сгушен метох на върха на сипей. Метохът се озовал там някога отдавна, когато икона кацнала на мястото. Последователно станал дом на трима монаси. След смъртта на последния приютил мъж и жена. Те го ограбили. Изчезнала и иконата. Така стоял пуст, разрушен дълго време. Докато един ден не се присънил сън на възрастна дама. Сънят бил натрапчив и се повтарял нощ след нощ. Как тя пътува по дълъг криволичещ път в кола със своя син. Точно преди да стигне до края на пътя се събуждала. Една нощ обаче стигнали до схлупена църква. Там я чакали трима мъже. Тя ги попитала кои са, защо я спират? Трябвало да продължи. Тогава те й се усмихнали. Разтворили ръце за прегръдка и изрекли:

Твоят път свършва тук! Няма път нататък!

Жената,  разтревожена,  продължила ежедневието си. Минало се време. Посетили Калофер. Решили да се разходят до стария метох, вдигнат високо на сипей. Още докато пътували сърцето й забило силно. Това бил пътят от съня. Метохът – църквата, която й се присънила. Изтичала от колата в двора. Нямало никой. Заобиколила църквата и се изправила пред три гроба.  На единия имало снимка. От облата фотография спокойно я гледал един от мъжете, които й се присънили.

–        Сине, аз оставам тук!

И така до деня, в който си отиде.

Третата история е също от калоферския край. Спомням си, че беше лято. Била съм във ваканция. Не знам на колко години съм била, но едва ли много голяма. При баба ми беше дошла на гости някаква жена. Помислих я за няма. Жената наистина не говореше, но по по-различна причина. В семейството й се беше случила някаква трагедия. Животът на баща й висял на косъм. Нито един лекар не давал надежда за живот. Тогава тази жена взела решение. Молила се много дълго и дала обет. Обет за мълчание. Не си спомням, дали обетът й е бил до живот, но дори й да е бил със срок е продължил години. Още на следния ден баща й станал на крака. Когато ми разказаха нейната история, съдбата й се запечата в съзнанието ми. Бях ужасена от изпитанието й. Не разбирах, защо е нужно това. Не ми и обясниха. Може би съм била твърде малка. Все още не знам как се чувствам по отношение на обета, но със сигурност изпитвам възхищение от волята на тази жена. Не знам колко от нас биха се осмелили да минат по стъпките й.

Често съм си мислила, че вярата трябва да бъде въпрос на свободен избор. Служещите в църквите често пъти будят насмешка и възмущение.  И може би вярата на хората от тези истории е единствената, която може да ме научи на нещо.

Привет!

Привет!

Добре дошли в моя блог!

След като лятото си отиде, на мен ми хрумна, че е крайно време да се разпиша в интернет пространството. Та ето това е за начало…

Тук ще споделям свои размишления, впечатления и истории, които мисля, че трябва да бъдат разказани. Някои ще са весели, други ще са тъжни и трябваше да започна от днес…Тъй като обаче, мисълта ми е леко накъсана след неуспешен опит за летене (в хола) ще отложа първата си публикация за по-късно.

Това е за сега!

Добре дошли отново!