Печен картоф

Помните ли вечерите в Балкана? Имали ли сте такива? Помните ли как тихо ромоли реката денем и колко силно нощем? Усещали ли сте, колко е различен въздухът? Колко е студено сутрин, как напича слънцето на обед. Тишината, звуците, дъжда. Реката, рибите и раците. Змиите и цветята, гущерите и пчелите. Бръмбарите, мравките. Всичко е на мястото си, всичко е различно.
Различни си и картофите. Няма други такива, като опечените в жарта. Огънят дарява нещо неповторимо на храната или пък приготвена на ток тя губи нещо важно от себе си. Губи онзи вкус, който те кара да я запомниш. Помниш я като събитие. Като нещо, което липсва в ежедневието. Картоф като картоф, ама го помниш. Помниш го и още как.
Време е да се унищожи опеченото в жарта. Големите разравят с пръчка пепелта. Някой решава да стресне струпаните около фенера хлапетии. На тях не им е нужно много. Още виждат чудната гора на дивите и нимфите, стряскат се, пръскат се кой където свари и пискат силно. Смеят се. Викат ги значи да ядат. Тези около огъня вече се борят с картофите. Опитват се да ги обелят. Горещи са още, вдига се пара. Ухае неземно.
Поляната се оглася от весели гласове, от небрежни приказки. Основно за вкусовите качества на картофа. От време на време за какво ще правят утре, къде ще се разхождат. Някои се сещат за разни истории от градовете, в които живеят. Разказват си ги, смеят се, плашат се, закачат се. Не искат да се връщат. Хубаво им е далеч от суматохата, хубаво им е в Балкана. Мислят си, че могат да останат вечно тук, сред гората, сред звездите и хубавото лятно слънце. До реката. Искат да наловят раци, да се пробват и за рибки. Ще събират камъчета, ще си четат книжки, ще си слушат музика. Мислят си после, как ли живеят хората на подобни места целогодишно. Не полудяват ли от скука? Няма къде да излезеш, няма магазини, няма много избор за прекарване на времето. Пълен ужас. Пълна скука. Те имат да ходят на срещи, да учат, да си купуват нови дрехи и разни други нещица. После трябва и да ги покажат някъде. Да ги видят, да им завидят, да им се порадват. Имат толкова много планове. Ще постигнат толкова много. Едни ще станат лекари, други пък изследователи, трети ще бъдат прочути, а четвърти богати. Всички ще пътуват и ще променят света. Те могат много повече. Само да не им се пречкат.
А картофите са много вкусни. Свършват бързо. Малките са се умълчали, уморили са се вече. Слушат по-големите, не ги разбират много. Спи им се май, ама не искат да си лягат. Искат още приказки, но не може. Скоро ще се приберат към дървената вила. Много хубава, не се вижда от дърветата, ама покрива и е червен.
Лека полека се наканват да си лягат. Бавно тръгват към двора, нареждат се на опашка пред външния клозет, за някои цяло предизвикателство. Не че нещо, но външните клозети не са просто уединено място, където никой да не може да те види, не, те са всичко друго, но не е и уединени. Бъкат от живот. Преди всичко от паяци. Малки, тлъсти, с дълги крака, с космати туловища, черни, сиви, шарени. Паяжините са навсякъде. А и в стените и на пода има дупчици, дворци за съществата с осем крака и очи. Дебнат отвсякъде. Как стоят само готови да скочат, да полазят. А и нощните пеперуди. Блъскат се във висящата от тавана крушка и крилата им хвърлят бързи сенки. Дебелите им телца тупкат в стъклото и от време на време някоя пада на земята. В добавка към тези притеснения на този, който остане последен му се пада да изгаси лампата и да търчи след другите крещейки „Чакайте ме, чакайте ме!”. Те никога не чакат.
Зъбите са измити, лицата изтрити, време е за лягане. На входа на вилата се е разположил нечакан гост. Предизвиква силно вълнение.
Мъртвешката глава е нощна пеперуда. Голяма колкото детска длан, а понякога и повече. Името си дължи на окраската в основата на главата си. Във формата на череп.
Много красиво нощно създание е тази пеперуда. Не бива да се пипа, защото ако я нараниш, ще те прокълне. Може да се превръща във висока грозна жена, с дълги черни коси.
Лапетиите са ужасени и не могат да откъснат очи от пеперудата. Някои от големите се плашат от нея, други обясняват, че ще стане чудесен експонат в хербарии. Накрая я оставят на мира. Преместват я някак в страни от вратата и си влизат да спят. Спят без сънища. Някои почти до обяд.
Пеперудата по-късно отлетя някъде по свои си дела и те не я видяха повече. Нищо, че намериха карфици.

Хорските чеда и дивата

В горите има и друг вид нимфи или феи, само че не живеят под водата. Те се срещат само сред гъсти гори, подхвана наново едно от децата. Много са красиви, ама са дребни. И не са никак руси. Ако бяха руси всеки щеше да ги вижда. Крият се сред клоните или пък в хралупи, защото не обичат да се срещат с хора, а и предпочитат да живеят сами. Къщите им са под стари коренища. Там никой не ги намира, а те пазят много тайни.

Лошото било, че горските диви били много любопитни и сприхави. Искали всичко да знаят, но никой не можел да се сдобие с техните познания. Не искали да ги споделят, ни на човек, ни на звяр. Грижели се за дърветата в гората и за всяка твар, която те приютявали в клоните и корените си. Всяка буболечка, всяка птица, змия, гущер или пухкав звяр били добре дошли при тях. Горските диви говорели езика им и можели да общуват и с дърветата, тревите и цветята. На пролет украсявали косите си с цветя, а лете с билки и дъхави треви. А косите им... косите им са с цвят на дървесина, в очите бягат сенки и лъчи. Сякаш цялата светлина, процеждана през леса  на гората се е събрала в тези очи. Толкова красиви били и толкова неуловими.

Венъж един баща брал къпини из планината с малките си син и дъщеря. Децата така се заиграли, че навлезли навътре в леса. Както тичали и се гонили не забелязали, че са се отдалечили от баща си. Чак когато се смрачило децата се уплашили и тръгнали да дирят пътеката, но не я открили. Толкова се уплашили, че хукнали през глава. Както тичали момиченцето се препънало в един корен и паднало. Братчето помогнало на сестра си,но тя се била ударила лошо и заплакала. Не можела да върви, а братчето й нямало сили да я носи от дългата игра през деня. Седнали децата едно до друго, заплакали и затреперили от страх. Толкова силно забили сърцата им, толкова трудно си поемали дъх, тъй се ослушвали за стъпките на баща си или за стъпките на незнаен враг, че горската дива, която живеела в тези гори ги усетила и намерила. От първом се стъписала да види пред себе си човешки деца. Хората били толкова различни от другите твари, а тези мъничета не се различавали по нищо от уплашените животинки, на които често помагала. За да не ги уплаши повече, феята се приближила тихо зад гърбовете им и разпуснала дъхавите си коси над тях. Децата се успокоили в мигом и не разбрали как са се унесли. Събудили се в подземна хралупа, в коренитe на старо дърво. Вътре било топло и уютно, а по тавана на облата хралупа блестели слънчеви зайчета. Уловени от странна магия те обливали хралупата в топла светлина. Навред били постлани листа и клонки. Не усетили страх. Почувствали се у дома. Дивата се погрижила за раненото момиче и ги нахранила и напоила. Обещала им да ги върне при хората, веднага щом кракът на сестричето оздравее. Разбрали скоро дружките на горската дива, що за същества спасила. Укорили я и я зарекли да ги върне по-скоро при хората. Те не могат да живеят с нас, рекли й те, опасни са и могат да ни навредят. Минало се ден, минало се два, а дивата не виждала зло в човешките деца. Твари като твари, мислила си тя. Започнала да си играе с тях, да ги гледа по-добре. Започнала да им разказва за гората. Открила скоро феята, че децата научават всичко, което им покаже и че могат повече от другите животни.Решила да ги задържи.  Да ги учи на неща, които знае. Показала им как да различават хубави и лоши треви, как да си намират храна, къде има чиста вода, къде живеят зверовете. Научила ги да усещат кога ще идва дъжд, кога ще има суша.

Минали се няколко години. Човешките деца умеели сега множество изкуства. Познавали гората и я обичали като роден дом. Тичали на воля с животните, плували редом с рибите в бистрите води. Разбирали какво приказват зверовете и усещали, кога ще завали росен дъжд или ще се извие буря. Дълго живели при дивата и тя ги оставила да разкриват тайните й. Не  умеели човешките деца магиите на гората, но открили свои. Не приличали вече на другите хора.  

Минали се още години. Старият баща така и не престанал да дири децата си. Веднъж, когато усетил, че смъртта идва за него излязъл от дома си за пореден път и рекъл на своите в селото, че отива в гората  и този път да не го чакат и да не го търсят.

Запътил се той и навлязъл в планинските дерби, по-навътре от друг път. В главата му нямало нищо друго освен копнеж да открие отдавна загубените си чеда. Тъй силен бил този копнеж, че горската дива го усетила като тъмен воал над гората. Не разбрала, какво дири човекът и не се показала на пътя му, но казала на порасналите деца да го потърсят. Човек е като вас, но аз не искам да му се разкривам. Вижте го ако искате, да видите, от какъв род сте и да се научите, що е човек. Тръгнали те към баща си без да знаят, че това е той. Болката му им показала пътя и ето, че го съгледали. Щом го видели веднага разбрали, кой стои пред тях. Уплашили се колко е стар и тъжен, и колко неутешимо е сърцето му. Показали се те пред човека и искали да го утешат, да му кажат че са добре, че ги е намерил. Бащата се разплакал прегърнал ги и ги целунал. Толкова мъка имал в себе си, че те едва се задържали на краката си. Усетили обаче, че бащата не ги е познал. Усетили, че иска това да са децата му, ала сърцето му останало все така свито, не  вярвало това да са те. Деца мои, най-сетне, живи сте, добре сте, проронил и издъхнал. Прибрали се момичето и момчето при дивата и й разказали всичко. Не разбирали, защо едно говорел човека, друго казвали мислите му, трето било в душата му. Дивата не могла да отговори. Не разбирам хората, какви са, казала им тя, децата им са само други, пораснат ли сред своите те нямат място тук. Не ги познавам хората, не ги разбирам. Размислили се децата, натъжили се. Не намирали вече покой сред горите. Решили да поживеят сред свои. Напуснали гората и се смесили с хората. Ала и там не били щастливи. Хората ги мразели и обиждали, не ги приемали. Само двама- трима се смилили и се държали добре. Огорчени се върнали в гората. Потърсили старото дърво с чудната хралупа, но не го открили. Разбрали, че дивата ги е прокудила, щом веднъж са стъпили в човешкото село. Дълго я викали и търсили, но тя не идвала. Момчето било добър ловец, вдигнал къща от дънери и трупи насред гората да се подслонят със сестра му. Тя се грижела за дрехите им и за новия им дом, но не се усмихвала вече. Все търсила животинките и птиците да си говори с тях, но те не можели да отклонят мислите й от хората и от баща им. Толкова неща не знаели и толкова много нямало да научат. Брат й все гледал да е сред гората. Да не се задържа в къщата около тъжната си сестра. Щом слънцето е ярко, вятърът прохладен, а звездите ясни защо да тъгуваме, все се питал той.  Не искал вече да тъгува, не искал да се мъчи с мисли за хората. Все гората го влечала. Как искал пак да е свободен в нея, както били преди.   Обикалял навред и зовял горската дива. Обещавал и я проклинал. Слушала тя думите му и се маела, как да го остави и как да го допусне пак да е около нея. Един ден го чула пак горко да плаче и да я моли. Не били щастливи със сестра му ни сред хора, ни сред зверове. Решила дивата тогава да му помогне. Явила се пред него,  в очите и пъстреела гората. Ако искаш пак да си щастлив, рекла му тя, ще трябва да забравиш всичко. Ще те превърна в каквото пожелаеш, но избери човек ли искаш да си или звяр? Ще превърна и сестра ти. Върви при нея и я доведи. Кажи й какво ти рекох и нека и тя реши. Да сте тъжни няма да ви оставя, да ви върна при мене също не мога. Зарадвал се братът и хукнал при сестра си. Завъртял я на ръце от радост и казал какво им  е обещала дивата. Хукнали през глава обратно към нея. Тя ги чакала на сянка до планински поток. Е, попитала ги? Какви ще сте от днес нататък? Зверове, викнало момчето. Хора, креснало момичето. Спогледали се двамата и млъкнали, а дивата гледала в душите им и се засмяла. Ще бъдеш ти елен красив, дивен, горд. А ти ще си жена, с човешка хубост и природа. Рекла тя и в мигом превърнала брата в елен, а момичето забравила коя е, от къде е. Гледала елена, колко е красив и понечила да го погали, а той се стреснал и побягнал сред горите. Никой от двамата не видял дивата и никой не могъл да си я спомни. Заживели щастливо, доколкото могли, единият сред зверовете, другият сред хората.

Сладка вечер

Неусетно компанията около огъня огладнява. Какво по-подходящо нещо има от това да огладнееш посред нощ в Балкана, до огъня.  Малчуганите са пратени да съберат картофи от градината. С леко чувство на вина (не са сигурни, дали е редно) и гъдел на вълнение изкопават няколко картофа на слабата светлина на фенера. Големите ги заравят в жарта на утихналия огън и обещават да извикат лапетиите, когато са готови. Те пък сядат наново по тревата, за да си разказват истории. Истории за гората, в която никога не са влизали.

В тази гора живеят другите. Те я пазят от хората, защото  са шумни и нахални. И не заслужават да се разхождат там и да се срещат с горските същества.

А знаете ли за скалния господар? Той живее в планината, в пещера? Подхваща едно от хлапетата. Тая пещера е много нависоко. В нея живеят орли. Тези орли не са обикновени, те са пазители на планината. Когато кръжат в небето следят, дали всичко е наред и ако някъде има беда бързат да съобщят на господаря си. А той живее в тая пещера и ако иска се превръща в човек, ако иска става на орел. Крилата му са мощни, а очите остри. Нищо не му убягва.

Живеел той в тая пещера от незапомнени години. Неговите братя птици кръжали навред из небесата, за да дирят храна и нови приключения за своя господар.  Той бил прочут навред със сила и храброст и всеки орлов крясък носел славата му. Дори и най-храбрият мъж се сепвал щом видел в небесата да се рее някоя от величавите птици. Негов дълг бил да опази планината от разруха и терор.

 Веднъж във владенията му престъпил човек. Смелчага бил и безразсъден, защото не се спрял пред реещите се орли. Знаел той, че там живее господар, по-чуден и богат от всеки друг. И не искал да се върне преди да го съзре с очите си. Вървял човекът и вдигал шум с нозе, пляскал с ръце и пеел силно. Щом орлите взели да кръжат все по-близко се поспрял. Кажете на владетеля си, че съм тръгнал да го диря, провикнал се към тях. Искам да го видя със очите си  и да взема едно от перата му за спомен! Орлите закряскали възмутено, завихрили се над човека, щели да го изкълват. Най-старият от тях им проговорил, рекъл им да оставят човека да върви. Щом един от тях е дошъл, казал им,  и друг ще дойде. Литнете над горите и полята и потърсете другарите му. Тези, на които ще покаже перото. Като ги намерите, върнете се при нашия господар и му разкажете, що сте видели и чули. Аз сега ще ида да му кажа, що за гост му иде. Рекъл орелът и се понесъл като вихър към високата пещера.

Човекът видял как птиците се разлетели отведнъж навред и се засмял. Дано не е измислица този цар, помислил той и тръгнал пак към върха на скалата. Вървял дълго и се уморил. Малко преди да стигне до пещерата полегнал да си отмори. Наблизо ромоляло поточе. Неговата песен така го успокоила, че човекът неусетно заспал. Присънило му се същото място, на което поспрял да си почине и наяве. Причуло му се , че поточето ромоли и пее песен с човешки глас. Като се поогледал съзрял нещо да блести сред дърветата близо до водата. Тръгнал бавно натам и що да види-млада жена пеела насред гората, облята в светлина. Като сребро блестяла дрехата й, а кожата й била  като мляко, косата дълга, руса. Толкова светла, че чак очите се насълзявали от блясъка й. Красотата й оставила човека без дъх. Не можел да откъсне очи от нея, а тя пеела и разресвала косата си, пеела и не поглеждала назад. И както пеела така,  рязко се изправила и се хвърлила във водата. Мъжът се втурнал след нея и в този миг се събудил. Сепнал се  и отведнъж разбрал, че освен ромоленето на потока чува още нещо. Някой извикал за помощ. Хукнал към водата и ето там се мярнала тънка бяла ръка. Посегнал да я хване, но потока отведнъж станал буен и отнесъл момичето със себе си. Човекът се уплашил, хукнал по брега, искал да спаси красивата девойка от съня си. Дълго тичал покрай потока, взирал се в разпенените води. Накрая грохнал от умора се свлякъл до стар дънер и горчиво заплакал. Не виждал ни следа от удавницата, дори се усъмнил, дали не се е втурнал след видение. Паднала нощта и човекът се покатерил на чворесто дърво да е далеч от зверовете и да е скрит от зорките очи на планината. Ще намеря този цар и ще нося едно от перата му на гърдите си, зарекъл се човекът. Сънят затворил очите му. И ето го насред клонака, а до него седи жената от потока. Реши косите си и пее. Цялата грее като обсипана със звезди. Пее и не поглежда към него. Разресва дългата си златна коса и я разстила над нощта. Човекът не смее и да гъкне. Не иска да я стресне и тя да избяга. Отведнъж тя млъква. Сякаш нещо я тревожи. Ето, че се оглежда и го вижда. Той  стреснато протяга ръка, а тя му се усмихва. В сърцето му се врязва тая усмивка, опива го и го привлича. Не може да спре да я гледа, очите й сякаш му се усмихват и го канят. Толкова тъмни и толкова сияйни. Погали косите ми, му казва глас като дихание и след миг е покрит от рус водопад. Да ти помогна ли да ги разрешеш, пита той. Не, погледай как ще ги сплета, му отвръща тя. И както му го казва тъй и почва да плете косата си, пръстите и бляскат като кристали, плете и плете, не спира цяла нощ.

Така мъжът спал непробудно,  а като се събудил чувствал се добре. Усмивка греела на лицето му и тръгнал пак да дири планинския цар. Така и не го намерил. Лутал се сред планината ден след ден, все не намирал пътя. Все на едно и също място стигал. Така и не могъл да се завърне. Погинал нейде в планината, в плен на самодивска мрежа. А онези, що го чакали разбрали от случаен пътник, че другарят им се е погубил. Паднал от върха на скалата, където казвали живеел някакъв планински цар. Така другарите му не го и потърсили. Тръгнали си по живо по здраво и не видели как странникът полита в небесата и надава крясък към братята си орли.

Децата се смълчават. Големите нещо се хихикат, хич и не поглеждат към хлапетиите край газовия фенер. Заради фенера ли или заради нещо другo, ама са се скупчили едно до друго сякаш са слепени. Всяко гледа да е по-близо до светлинката, и да не поглежда зад гърба си. Там е нощ. Като е готов картофът другите ще ги извикат. Ще хапнат и ще лягат.

Поляна

Преди време, не чак толкова отдавна децата имаха други мечти. Не искаха толкова много да им купят поредния Спайдермен или Мак Куин, (то такава възможност не съществуваше),  колкото да открият някое съкровище,  или още по-добре да намерят тайно място, където да скрият вече откритото съкровище. Биеха се с мечове, съвсем истински, не от пластмаса, а от тояги, в най-добрия случай използваха тояги, украсени от някой възрастен с меча глава, рицарски шлем или просто с връх оформен като пешка.  Разбира се и днес всяко хлапе непрехвърлило 10 години също би изпаднало във възторг от възможността да повика на воля, размахвайки тояга по някоя ливада, осеяна с препятствия, пресни и позасъхнали кравешки ... мини. Но да се върнем в миналото... не толкова далечно.

 Представете си една поляна, хубава широка поляна, неоградена, незастроена. Ширнала се е тази поляна някъде в Балкана. Около нея ниски възвишения, гора, букова, и тук таме се мярка покрив на вила. Съвсем обикновена вила, дървена, с външен клозет. Та някъде в страни от поляната ромоли река, не се вижда, само се чува. До нея се стига по черен път, който свързва вилите с останалия свят. Този път идва от града, разклонява се два пъти. На първия разклон една част от него продължава към манастира. Манастирът е точно над поляната, към която води другата половина. Там е второто разклонение. Може да се мине през поляната, към възвишение в самия й край или да се слезе към реката. Та на това възвишение растеше папрат. Папрат с много лош късмет. Да поникне точно пред оградата на една скрита сред  дървета вила, където на гости на планината всяко лято идваше дечурлига, въоръжена с много енергия и пръчки с мечи  глави, римски шлем и една като пешка. Та нищо неподозиращата папрат беше обявена за прииждаща орда змии, разбира се с по няколко глави. Главите бяха отсечени. На няколко пъти.

Тази поляна. Тази поляна беше осеяна с безброй възможности. По нея растяха билки. Мента, мащерка най-вече. Теменужки, разни други мънички диви цветя. Под камъните и на тревата– обилно количество буболечки. Доста разнообразни, с превес на божи кравички и мравки. И по мините, кравешки предимно, но и конски, асортимент мушици и едри техни посестрими. Бръмбарите, най-различни, с не много късмет заради дечурлигата, особено златката, объркана за майски бръмбар, макар че когато я нарекоха за майски беше август. Жаби, гущери и истински змии. Да не забравим и пеперудите! Шарени, сини, оранжеви, бели. Мъртвешката глава. Но тя се появява само нощем. Нощем.

Нощта в Балкана е съвсем различна. Много по-тъмна е. Много по-плътна и осезаема. Изпълнена със звуци и страх. Страх от това, което не се вижда, обаче е  там и наблюдава. Наблюдава  точно зад дърветата,зад  кръга светлина, хвърлен от лампите. Децата много обичат да предизвикват  това,  дето ги наблюдава. Пристъпват смело до ръба на светлината, даже още малко, и още малко по към него. Като шавне хукват с писъци към светлината и се заливат от смях. Защо се смеят като треперят от страх и те не знаят. Обаче го правят. Всеки път.  

Не всеки път обаче се случва да се запали огън в средата на поляната. Да се подредят дървата тъй, че пламъците да се втурват право към небесата, надхвърляйки човешки бой.

Случва се  веднъж.

Хлапетиите така и не разбират  много какъв е поводът, но не пропускат да го отпразнуват. След цял ден търчане до реката и обратно тази нощ децата имат възможност да наблюдават възрастните в съвсем друга светлина. Като оставим настрани факта, че не само им позволяват да се въргалят по тревата, ами и те самите сядат  на земята, вечерта започва както обикновено. Ядене, пиене, пак пиене и много пеене. Ужасно пеене. Те си го харесват. Хлапетиите им се подиграват както обикновено. Обикновено след дълго и неразбираемо надпяване следва команда за бързо лягане и заспиване. Този път, след като пламъците се разгарят достатъчно възрастните започват да ги прескачат.  Прескачат се за здраве и берекет. Винаги е за това. И на нова година пак за същото се сурвака. Удряш с украсена пръчка някой и той ти дава шоколад, в по-ново време - пари. 

Когато пламъците се снишават, дечурлигата получава разрешение да прескача пламъците. Някои даже ги понасърчават, защото по-страхливата им природа  не проумява защо трябва да се скача над огън, за да си здрав. Така вечерта продължава по-дълго от обикновено.

 Постепенно играта им утихва.  На поляната остават само една част от възрастните. Тази част, която ходи на гимназия или техникум, или някакво въобще училище, което продължава повече от 7ми клас. Като по-чудо на лапетата им е позволено да се навъртат наоколо.  Техните по-големи братя и сестри задружно решават да проявят великодушие и определят пeриметър на движение за ненавършилите 10 години. Дори изнамират от някъде фенер, който да им връчат. Газов. Много старовремски. И ги зарязват да си играят, докато те самите се скупчват около огъня да си обсъждат разни техни си неща.

Поляната денем е изпълнена с безброй възможности. Поляната нощем предлага двойно повече. Предлага приключение. Когато падне нощта, смеховете утихнат, възрастните се разпръснат на групички около гаснещия огън, тогава – тогава поляната сякаш се променя. Дърветата около нея се променят. Дори реката не шуми типично. А звездите ...  Тези звезди са като живи. Приличат на ръце, които са и пътища.  Те държат целия свят и го разделят. Стоят като граница и те приканват да я преминеш. В такава нощ се раждат истории. Истории в рошавите детски глави, които поглъщат света с очи и го променят с мисли. Истории, родени около газовия фенер, много старовремски, оставен на тревата, не много близо до дърветата и не много надалеч от огъня на големите. За всеки случай.

Да мечтаеш не винаги е лесно, но …

Но! Ако спра не знам как ще се погледна… Много рано в живота си осъзнах, колко е важно човек да има цел, път, който да следва и когато един ден го извърви да му помогне да открие следващия. Разбрах и че не винаги е лесно, още по-малко пък разбираемо, когато си млад, току що завършил. Не съм от хората, които биха могли да кажат, че мечтите не се сбъдват, напротив, съдбата ми ме благослови да видя част от желанията си да се изпълняват. Да, тези желания не са били свързани с милиони и въпреки това, докато ги преследвах не ми беше лесно, а когато постигнах първото от тях, трябваше да разбера, че постигането не е всичко… Нужно е нещо да последва. Въртях се в кръг, опитвах се да се задоволя с малко, с това, което имам в момента, но не стана… Да съм в непрекъснато движение за мен се оказа животоспасяващо, повече от необходимо. И така от цел на цел, от път на път, винаги в търсене на нещо важно, на нещо, което е повече от мен и ме кара да се чувствам полезна.  Пасивността е отрова. Движението е повече от живот. То има смисъл. Да мечтаеш не винаги е лесно, но да се стремиш към нещо, нещо важно за теб самия е необходимо също като дишането…