Предпразничен конкурс на Сборище на трубадури

Сборище на трубадури организираха поредния любопитен конкурс – за коледни истории. Първият етап от конкурса вече мина и журито избра победителите. Моят разказ „Най-опасният подарък“ си дели третото място с още три разказа. На връзката може да се запознаете с всички отличени истории, а тук с всички включени в конкурса. До 4ти януари продължава гласуването на публиката. Подкрепете разказите, които докоснат сърцата ви, а ако решите да коментирате ще бъдете включени в играта за най-добър, най-оригинален коментар!    

          

Жанр, тази мръсна дума

Националната ни литература завинаги ще си остане осакатена, ако продължава абсурдното говорене за жанровата като за нещо гнусно, долно, от което човек може единствено да се срамува, ако чете, а да не говорим, ако я създава. Жанровете са цветът, живецът, от които тръгват идеите, онези същите, които променят света ни.
Цялото ми мнение по въпроса може да прочетете в Лира.БГ

"Ключ към щастието"

Още един разказ намери път към своите читатели. "Ключ към щастието" сега живее на страниците на сп. Осем, придружен от прекрасната илюстрация на Станимир Георгиев.

В ума на вълшебника

Моите страхове са моите вечни вдъхновения. Ето какво родиха този път:

В ума на вълшебника

Ако можех бих достигнал слънцето,

Бих го обгърнал с ръце,

Бих го разкъсал, обърнал вътрешността му навън,

Бих слушал как съска,

Как капе горещата сплав на стомаха му,

С който ни поглъща и ни дъвче,

И ни жари и ни убива.

Бих пил от втечнената му плът,

Която набъбва и пада на парещи, издути късове

По земята,

Която вече е изгорена,

Още агонизира,

Още има нужда от своя баща,

А вече поглъща децата си,

А те вече не ходят по нея,

Те всички са полегнали да се слеят

Със своята майка.

Бих издигнал от изстиналите мехури лава

Стълбище до нощната пазва,

Бих потърсил чужди слънца,

Млади, горещи и нежни,

Още готови да дават,

Още далеч от смъртта.

Бих издигнал късове наша земя

До техните подножия,

Бих ги посял,

Бих ги пръснал

И после,

Едва тогава,

Бих заплакал

За моята прекрасна луна,

Която изгубих,

За моята изоставена любов,

За неродените ми деца,

За болката, която познах и бях научен да обичам,

Тогава

Бих сбрал сълзите си,

В стъкленици,

Бих ги поставил

Под телата на избраните нови слънца,

Те да ги разбият,

Да ги пръснат

В пръстта и там

Да родят

Световете,

Които днес умряха

В ума ми,

Защото аз мога,

А знам,

Че не бива.

Стоя и гледам,

Как слънцето бавно стопява света ми,

Другите

Още не знаят,

Не вярват,

Че някога всичко

Ще свърши.

Убиват,

Обичат,

Поглеждат

За миг

Към небето,

А то се кани

Да ги притисне

С тялото

На своя

Пламенен син.

"Не можеха да знаят"

Моят разказ "Не можеха да знаят" е сред впечатлилите главния редактор на конкурса “Когато хората пораснаха”, организиран от Марсианско общество - България. Благодаря на Мария Асенова, която казва:
"В “Проза” обаче има няколко разказа, които след толкова месеци не могат да се изтрият от съзнанието ми. Било с оригиналността си, с неочаквания си финал или с дълбоката си поука, но това са творби, които силно са ме впечатлили и които искам да споделя с вас." На връзката може да ги прочетете, а ето тук може да се запознаете с наградените творби и техните автори. Приятно четене!

"Тя е в чекмеджето" в "Градското списание"

Мой разказ в "Градското списание". Представям ви разказа "Тя е в чекмеджето". Приятно четене и пазете своите вселени!