Сън

С душата ти си казахме довиждане,

 дойде при мен онази нощ,

в сива, вехта стая,

една от многото през младостта ни,

олющена, побрала много смях и плач.

Бяхме там и трите,

другите не помня от съня,

а ръцете ни държаха смеховете,

побрани в тънки пластмасови сърца,

вечното ни знаме на победата

над страх, над самота, изобщо над света.

Здрависахме се,

вдигнахме ръцете с чашите.

Говорихме за някакви безсмислени неща.

Празнувахме изглежда както някога,

а после аз изпратих гостите

 и нещо уговорихме за сутринта.

Тръгна си и ти,

далече не последна,

на прага се спогледахме едва,

но веднъж кръстосали очите си,

не ги откъснахме за миг.

Гледах те,

как заприлича ми на сивота,

във взора ти познати въглени,

понесли същата тъга

 и онова прибавено убождане.

Протегнах си ръцете за прегръдка,

а ти със своите ги спря,

не се допряхме до страните си,

не поиска да се доближа.

Помислих си горчиво „знаех си”,

а в мен настана шумнина,

защото с тебе си приличахме

и делихме толкова неща.

Горделиви, думи не изричаме

 и вирва всяка своята глава

– „да приключваме с това”.

Какво се случва зад челото ти,

не зная,

но дори сега

 душата ти е моя,

за да я чета

и страшно е,

защото зная,

че ти за мене имаш същата врата.

С душата ти си казахме довиждане,

сънува ли и моята така,

в онази нощ,

в онази стая,

студентска,

сива,

със зинала врата?

24.11.15, Благоевград

На хората с мъртвите очи и влюбените в кафявите езици

Не знам защо реших да пусна този текст точно днес. Писан е преди две години . Може би защото срещаме тези хора през целия си житейски път, като се почне още от детската градина. Още помня учителката по руски, как ми крещи и ме удря през ръцете, защото се притеснявам да говоря пред групата, срамувам се ужасно от погледите, вперени в мен и навивам крайчето на тъмносинята престилка. „Меня зовут Димитрина” и после ударите през ръцете. Та като се започне от детската градина през училище, университет, работа, лекарски кабинет. „Падна ли ми в ръчичките” проблясва в погледа и се започва. Навсякъде има дребни душици, потънали в кожух от власт, но те могат да бъдат разсъбличани, могат да бъдат задавяни. Този текст е посветен на тях. На хората с мъртвите очи и влюбените в кафявите езици.

Прашинките

На този свят има твърде много. Твърде много от доброто, твърде много от злото. Затвори сега тези страници, забрави ги.  Под повърхността на този свят ври и кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори бихме го нарекли и ненужен. Кои обаче сме ние да го съдим. Ние, разбира се, сме властимащите. Ние сме важни. Колелата се въртят заради нас. Светът помни нас. Важните. Дали ще изплуваш, зависи от нас. Ние сме повърхността. Под нас е всичко онова, което ни поглъща, което ни помни, което ни превръща в глас. Този глас е единственото, което остава да шепти, когато вековете се изтърколят с колелата си от кост и прах връз нас. Слушаш ли ме? Единствено това остава. А то дори не е нас. Дори ние не оставаме и по-добре, защото по повърхността се носят лайната. О, да, лайната, добре ме чу. Какво друго сме? Консумираме, изхвърляме, умираме и ни ядат. Междувременно въртим колелата на влияние и слава. О, зъбата суета! Не те харесвам – не изгряваш. Сдъвквам те и те изплювам. Опасен ли си? Тогава и за дъвкане не ставаш. Потапям те към дъното, погребвам те да драпаш, но никога не те допускам някъде нагоре. По повърхността  няма място за това – там са тези, които аз избирам. Виждаш ли, властта ме прави такъв. Аз не съм някой си невежа! Аз съм изчел много, много книги, аз съм изминал такъв път! Знам много повече от теб! Запознал съм се при това с подходящите хора. Аз съм подходящ човек, ами ти? Ти ще си останеш никой! Червейче някое, което смее да лази към мен. Към мен! Аз, разбираш ли, съм учител от градина или в началното училище, управител съм, университетски преподавател, велможа, аз съм директор, аз ръководя – зависим си от мен. Ако аз поискам – ти си никой! Никой няма да си спомня за теб! Като мехурчета и пръски ще издигна своите Удобни, те ще се погрижат и за мен, те ще бъдат мен и ще издигнат следващите. От тях много ще се пукнат и тях ще ги забравят, някои от тях обаче ще останат и макар и само глухи спомени, напудрени естествено и ще ги нарекат история. Обаче нещо ме смущава. В тази някаква история ги има тези истинските – живеят в спомените, ярки, редом с нас и са различни. Как така са се добрали тук! На повърхността! Приложихме им най – страшното оръжие – забравата. Не ги нападахме, не ги споменавахме, накарахме ги да изчезнат за света. Все едно ги няма. Невидимите хора. Толкова са опасни, че да ги стъпчеш е немислимо, не и със сила, а единствено чрез безразличие. Как са го постигнали тогава? Ето как! Като жадна сутрин, когато се събуждаш и не можеш да изкашляш сухотата. Прашинките задират по небцето и те задушават спазъм след спазъм. Кашляш, кашляш и тогава се освобождаваш, очите се насълзяват, изплакваш ги, изкашляш ги прашинките и те хвръкнат към повърхността. Изиграват те, защото са такива. Силни са по природа. Призвани са. Където и да ги забуташ, все  ще се върнат, ще полепнат по гърлото ти и ще трябва да ги пуснеш вън – в противен случай ще те задушат. Така, мое малко дете, затвори тези страници, забрави ги. Под повърхността на този свят ври и кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори биха го нарекли ненужен. Прашинките не принадлежим  на този свят. Ние сме над него. Над онези на повърхността, на които се престорих тук пред теб, онези, които смеят да наричат другите ненужни, но от чиито спомени и внимание се хранят. Ние сме заради всички тях,  да се лепим по гърлата на тези, които временно държат юздите на животите, самозабравили са се и решават кой да падне и кой да полети, ние сме, за да ги виждаме каквито са, ние сме, за да ги караме да кашлят! 

"Без косми в чая!"

„Без косми в чая” е последният девиз вкъщи. Така де, като гледаш котка нямаш много възможности за внасяне на ред у дома. Дали ще прецапат лапи през лицето ти или вместо аромата на сутрешното кафе ще подушиш аромата на подопашното пространство – не ти избираш. Можеш да си напълно сигурен само и единствено, че това са част от нещата, които неизбежно ще преживееш с домашния любимец. Изобщо, като си вземе човек котка, животът постепенно придобива една особена предсказуемо непредсказуема нотка. Например има голяма вероятност да се събудиш от нокти в крака, но може и да отвориш очи подтикнат от чувството, че някой ти диша в лицето и първото, което видиш да е нос, приближен на милиметри до твоя собствен. Също така повръщането на косми и/или предъвкани листа от някое нещастно домашно растение е в кърпа вързано, но пък дали действието ще се извърши под леглото, точно след обхвата на протегнатата ти с парцал ръка, през нощта в коридора с плочките, така че да нацапаш право в „подаръка” на път за банята или върху килима - е какво е животът без изненади! И понеже щом веднъж в подредения ти свят се е настанила пухкава, зъбата и ноктеста стихия, понеже знаем, че природните явления не са подвластни на човека, а ти доброволно си допуснал природата у дома, ежедневието неусетно се изпълва с мантри – „Слизай долу!”, „Не на килима!”, „Не, не там!”, „Не яж това”, „Стига си го яла”, „Животно!”, „Лудо!”, вездесъщата „НЕЕЕЕЕ!” и отчаяните „Казах „не”!, „Пак ли?!” и „Уф, коткооо!”. И както всички сме чували, че котките са безпогрешни будилници рано сутрин, когато просто си длъжен да станеш и залитайки да приготвиш закуската на любимеца, то така и може да бъдеш изненадан в три часа през нощта, когато кански писък раздере тишината и докато мигаш в паника осъзнаеш, че ти си този, който произвежда сърцераздирателния вик, слабините ти пулсират в болка, смазани от тежестта на нещо, което в същия този миг вече се измъква през открехнатата врата и ти мяркаш само края на опашката. Е, ситуацията се отнася най-вече за представителите на мъжкия пол, но пък да се наблюдава отстрани също е безценно и далеч по-безболезнено. Та, когато тази неделна сутрин реших да пия чай и моята незаменима котка, чието име съседите навярно знаят като Лисан, подведени от постоянните ни викове „Лисане!” („Лиса, не!”), реши да мине няколкократно над чашата, се чух да казвам умолително – „Без косми в чая!”, уви, напразно! Както и напразно мечтая да пребоядисам стените, където моята любима в своя устрем да сменя посоката с подскоци и да хуква нейде из апартамента е оставила безчет отпечатъци. Навярно е по-разумно просто да боядисам всеки един печат – лапа в различен цвят и да добавям нови при всяко следващо премятане.