Не знам защо реших да
пусна този текст точно днес. Писан е преди две години . Може би защото срещаме
тези хора през целия си житейски път, като се почне още от детската градина. Още
помня учителката по руски, как ми крещи и ме удря през ръцете, защото се
притеснявам да говоря пред групата, срамувам се ужасно от погледите, вперени в
мен и навивам крайчето на тъмносинята престилка. „Меня зовут Димитрина” и после
ударите през ръцете. Та като се започне от детската градина през училище,
университет, работа, лекарски кабинет. „Падна ли ми в ръчичките” проблясва в
погледа и се започва. Навсякъде има дребни душици, потънали в кожух от власт,
но те могат да бъдат разсъбличани, могат да бъдат задавяни. Този текст е
посветен на тях. На хората с мъртвите очи и влюбените в кафявите езици.
Прашинките
На този свят има
твърде много. Твърде много от доброто, твърде много от злото. Затвори сега тези
страници, забрави ги. Под повърхността
на този свят ври и кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори бихме го
нарекли и ненужен. Кои обаче сме ние да го съдим. Ние, разбира се, сме
властимащите. Ние сме важни. Колелата се въртят заради нас. Светът помни нас.
Важните. Дали ще изплуваш, зависи от нас. Ние сме повърхността. Под нас е всичко
онова, което ни поглъща, което ни помни, което ни превръща в глас. Този глас е
единственото, което остава да шепти, когато вековете се изтърколят с колелата
си от кост и прах връз нас. Слушаш ли ме? Единствено това остава. А то дори не
е нас. Дори ние не оставаме и по-добре, защото по повърхността се носят
лайната. О, да, лайната, добре ме чу. Какво друго сме? Консумираме, изхвърляме,
умираме и ни ядат. Междувременно въртим колелата на влияние и слава. О, зъбата
суета! Не те харесвам – не изгряваш. Сдъвквам те и те изплювам. Опасен ли си?
Тогава и за дъвкане не ставаш. Потапям те към дъното, погребвам те да драпаш,
но никога не те допускам някъде нагоре. По повърхността няма място за това – там са тези, които аз
избирам. Виждаш ли, властта ме прави такъв. Аз не съм някой си невежа! Аз съм
изчел много, много книги, аз съм изминал такъв път! Знам много повече от теб!
Запознал съм се при това с подходящите хора. Аз съм подходящ човек, ами ти? Ти
ще си останеш никой! Червейче някое, което смее да лази към мен. Към мен! Аз,
разбираш ли, съм учител от градина или в началното училище, управител съм,
университетски преподавател, велможа, аз съм директор, аз ръководя – зависим си
от мен. Ако аз поискам – ти си никой! Никой няма да си спомня за теб! Като
мехурчета и пръски ще издигна своите Удобни, те ще се погрижат и за мен, те ще
бъдат мен и ще издигнат следващите. От тях много ще се пукнат и тях ще ги
забравят, някои от тях обаче ще останат и макар и само глухи спомени, напудрени
естествено и ще ги нарекат история. Обаче нещо ме смущава. В тази някаква
история ги има тези истинските – живеят в спомените, ярки, редом с нас и са
различни. Как така са се добрали тук! На повърхността! Приложихме им най –
страшното оръжие – забравата. Не ги нападахме, не ги споменавахме, накарахме ги
да изчезнат за света. Все едно ги няма. Невидимите хора. Толкова са опасни, че
да ги стъпчеш е немислимо, не и със сила, а единствено чрез безразличие. Как са
го постигнали тогава? Ето как! Като жадна сутрин, когато се събуждаш и не можеш
да изкашляш сухотата. Прашинките задират по небцето и те задушават спазъм след
спазъм. Кашляш, кашляш и тогава се освобождаваш, очите се насълзяват, изплакваш
ги, изкашляш ги прашинките и те хвръкнат към повърхността. Изиграват те, защото
са такива. Силни са по природа. Призвани са. Където и да ги забуташ, все ще се върнат, ще полепнат по гърлото ти и ще
трябва да ги пуснеш вън – в противен случай ще те задушат. Така, мое малко
дете, затвори тези страници, забрави ги. Под повърхността на този свят ври и
кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори биха го нарекли ненужен.
Прашинките не принадлежим на този свят.
Ние сме над него. Над онези на повърхността, на които се престорих тук пред
теб, онези, които смеят да наричат другите ненужни, но от чиито спомени и
внимание се хранят. Ние сме заради всички тях,
да се лепим по гърлата на тези, които временно държат юздите на
животите, самозабравили са се и решават кой да падне и кой да полети, ние сме,
за да ги виждаме каквито са, ние сме, за да ги караме да кашлят!
