С душата ти си казахме довиждане,
дойде при
мен онази нощ,
в сива, вехта стая,
една от многото през младостта ни,
олющена, побрала много смях и плач.
Бяхме там и трите,
другите не помня от съня,
а ръцете ни държаха смеховете,
побрани в тънки пластмасови сърца,
вечното ни знаме на победата
над страх, над самота, изобщо над света.
Здрависахме се,
вдигнахме ръцете с чашите.
Говорихме за някакви безсмислени неща.
Празнувахме изглежда както някога,
а после аз изпратих гостите
и нещо
уговорихме за сутринта.
Тръгна си и ти,
далече не последна,
на прага се спогледахме едва,
но веднъж кръстосали очите си,
не ги откъснахме за миг.
Гледах те,
как заприлича ми на сивота,
във взора ти познати въглени,
понесли същата тъга
и онова
прибавено убождане.
Протегнах си ръцете за прегръдка,
а ти със своите ги спря,
не се допряхме до страните си,
не поиска да се доближа.
Помислих си горчиво „знаех си”,
а в мен настана шумнина,
защото с тебе си приличахме
и делихме толкова неща.
Горделиви, думи не изричаме
и вирва
всяка своята глава
– „да приключваме с това”.
Какво се случва зад челото ти,
не зная,
но дори сега
душата ти е
моя,
за да я чета
и страшно е,
защото зная,
че ти за мене имаш същата врата.
С душата ти си казахме довиждане,
сънува ли и моята така,
в онази нощ,
в онази стая,
студентска,
сива,
със зинала врата?
24.11.15, Благоевград
