сряда, 19 юли 2017 г.

Десет малки кафенца

1 кафе – разсънване
2 кафе – удоволствие
3 кафе – блаженство
4 кафе – размърдване
5 кафе – крачетата потропват
6 кафе – веждата играе
7 кафе – мига ти окото
8 кафе – сърцето на фрапе
9 кафе – викаш линейка
10 кафе – бягаш пред линейката, че кара бавно

петък, 16 юни 2017 г.

Някогаш

Спомен дръпва сърцето ми. Открадва ме от съня и ме повлича. И да искам да се откъсна не мога. Споменът ме дърпа и вече не лежа на леглото, а босите ми ходила усещат пясъка, едновременно и мек и грапав, и изсъхналите туфи трева, пораснали като че ли на пук, там където песъчинките превземат пръстта и омесени с нея покоряват нагорещения асфалтов път. Единственият в къмпинга, но сега далеч. Пред мен жълтини, под мен топлина, а зад мен въжетата на последните палатки от тройната редица. Встрани караваните, а зад тях, зарити и ръждясали водни колела. Тъмнокафявата им, на места червеникава повърхност, се рони щом детската ми ръка я докосва, педалите са дървени квадрати, захванати в железни ръце. От толкова много игра, пясъкът под тях е издълбан и е лесно, лесно е да се въртят. Въздухът топли дробовете, пясъкът натиска всяка пора по ходилата и тревите се забиват остри в тях, боцкат, там където са по единично и са меки, там където са се слегнали вече от тежестта на нечии чужди нозе.
Споменът ме дърпа да го следвам. Сядаме на колелата и започваме да въртим, някъде отдалече чувам собствения си смях, но е някак променен. Съдържа особена наивност, прекалено е чист, за да е мой, но споменът не ме оставя да споря, скача и хуква нанякъде и аз се втурвам да го догоня. Прескачам оплетените въжета и внимавам да не ритна някое колче, заобикалям между палатките, но понякога се налага да притичвам през оградените царства на сенниците. Никой не ме спира, усещам само погледите – ту намусени, ту развеселени да отскачат от гърба ми. Накрая най-сетне успявам да се препъна и престъпвайки напред да запазя равновесие настъпвам някаква мида, щръкнала с начупената си черупка през пясъка. Тя пробива кожата и паренето ме кара да зарежа спомена и да се затичам към морето. Хладната вода отмива не само песъчинките и кръвта, взима и неприятното щипане някъде със себе си към дълбините. Не мога да устоя на повика и навлизам навътре, водите ме обгръщат и поемат, и аз се гмуркам и плувам, подминавам чифтове крака и полепнали по лица коси, докато не излизам зад първия ред шамандури. Ако се изправя и опъна крака все още мога да докосна дъното, макар и само с пръсти. Продължавам напред и ето го пред мен се мярва споменът, хили ми се и се мята към скалите встрани. Подгонвам го наново и така преплуваме почти целия залив. Най-сетне излизаме на малък миден плаж. Подплашваме някаква водна змия и се излягаме на боцкащите черупки. Хубаво е и слънцето лакомо изпива влагата от кожата ми. Твърде скоро косата ми започва да изсъхва. Споменът се е заел да строи замък. Не го бива никак. Отивам да му помогна, но и моите способности са под въпрос. Накрая се примиряваме и украсяваме кривите кули с миди и водорасли, а той домъква от някъде клечки, да служат като ограда. Оставаме доволни и загърбваме творението, за да се разходим. Изпечената земя е безпощадна към ходилата ми, засичам си колко ще издържа, накрая се отказвам и се скривам под сянка. Споменът мята по мен някакви чехли. Струват ми се познати. Шарени са. Целите на цветя, поръсени по зелен фон. Обувам ги и тръгвам. Нямам шапка, но не ме интересува. Тичам по черен път, покрай който се вият сгърчени лозя, а от другата му страна е морето. Минавам покрай два вдигнати на ръждясали нозе черни варела. Мисля си дали още са пълни с вода, но знам, че е невъзможно. Изоставени са, кой знае от кога. Спускам се сетне по каменния гръб на нов бряг и се боя да не се подхлъзна. Стръмно е, а водата долу лениво ме примамва. Като въздишки вълните събират камъчета, черупки и рачешки щипки, осмукват ги и ги връщат обратно. Накрая стигам до тях и ги оставям да дълбаят брега под краката ми. Не искам да си тръгвам. Споменът застава до мен и ме прегръща. Топъл е и спокоен, виждам, че е щастлив. Подръпва ме и аз тръгвам след него наново, тичаме на ръба на вълните. Тичаме дълго и накрая задъхани се прегръщаме. Затварям очи и имам чувството, че летим. Споменът пуска ръката ми, когато се усмихвам, поела въздух както никога пред,и и ме оставя в стаята, далеч от мястото, което няма как да върна. Протягам се и с почуда усещам нещо да ме драска. Отмятам завивките и прокарвам ръка по чаршафа. По дланта ми полепват песъчинки. Скачам бързо, за да цъкна лампата. Светлината опарва рязко очите ми и преди да ги стисна забелязвам мокри стъпки по паркета, а леглото ми е цялото покрито с миди. Примигвам, за да свикна със светлината и полека се отпускам до стената. Около мен ухае на море. 

петък, 7 април 2017 г.

Калофер в стая

Посети ме внезапно както крачех из тясната стая в пет сутринта. Ноздрите ми се разшириха от удивление, а по устните ми заигра усмивката на детско въодушевление. Знаете, всяко място носи своя аромат и като печат го оставя в умовете ни, станало ли ни е скъпо.
Ето го и него – ароматът на Калофер, неочаквано понесъл се край мен, тъй отчетлив, че аз с учудване се оглеждам да не би да бъркам мястото, където се намирам. Представям си го ярко – градът, нарамил раница и сложил туристическите си обувки, наминал да ме види, да провери как я карам тия дни. Подръпва ме за носа, обляга се на рамо и разтваря шепа, побрала напрашените му улици и свежия планински въздух, камбанния звън на църквите му и напевните стъпки на Тунджа, прохладата на горите му и каменното чело на Ботев.

Ето го Калофер, присяда на ръба на леглото ми и ме закача за отминалите дни, когато тичах по неговите мостове и търсех в сенките на боровете невидими светове. Настанявам се и аз до града и тръгваме по спомените като по камъни, подложени насред река, за да улеснят преминаването до отсрещния бряг. Подскачаме и хукваме по прашния път към Джендема, тичаме да потопим пръсти в прохладата на Бяла река и вдишваме, дишаме уханието на гората. Сетне уморени тръгваме по познати пътеки, за да излезем на една поляна, днес оградена и недостъпна, а някога полегнала примамлива и уютна, предоставила снага за игри и отмора. Присядаме на камък и мечтаем, разказваме си за фантазиите, родени там. После Калофер бързо ме прегръща, целува ме по бузата и ме оставя. Време му е да се връща, а аз да продължа. Милувката ме парва рязко и аз се разсмивам, защото така е с местата, които обичаме – носят преживелиците ни в шепи и ни чакат, чакат ни пак да се завърнем.