Спомен дръпва сърцето ми. Открадва
ме от съня и ме повлича. И да искам да се откъсна не мога. Споменът ме дърпа и
вече не лежа на леглото, а босите ми ходила усещат пясъка, едновременно и мек и
грапав, и изсъхналите туфи трева, пораснали като че ли на пук, там където
песъчинките превземат пръстта и омесени с нея покоряват нагорещения асфалтов
път. Единственият в къмпинга, но сега далеч. Пред мен жълтини, под мен топлина,
а зад мен въжетата на последните палатки от тройната редица. Встрани
караваните, а зад тях, зарити и ръждясали водни колела. Тъмнокафявата им, на
места червеникава повърхност, се рони щом детската ми ръка я докосва, педалите
са дървени квадрати, захванати в железни ръце. От толкова много игра, пясъкът
под тях е издълбан и е лесно, лесно е да се въртят. Въздухът топли дробовете,
пясъкът натиска всяка пора по ходилата и тревите се забиват остри в тях,
боцкат, там където са по единично и са меки, там където са се слегнали вече от
тежестта на нечии чужди нозе.
Споменът ме дърпа да го следвам. Сядаме
на колелата и започваме да въртим, някъде отдалече чувам собствения си смях, но
е някак променен. Съдържа особена наивност, прекалено е чист, за да е мой, но
споменът не ме оставя да споря, скача и хуква нанякъде и аз се втурвам да го
догоня. Прескачам оплетените въжета и внимавам да не ритна някое колче,
заобикалям между палатките, но понякога се налага да притичвам през оградените
царства на сенниците. Никой не ме спира, усещам само погледите – ту намусени,
ту развеселени да отскачат от гърба ми. Накрая най-сетне успявам да се препъна
и престъпвайки напред да запазя равновесие настъпвам някаква мида, щръкнала с
начупената си черупка през пясъка. Тя пробива кожата и паренето ме кара да
зарежа спомена и да се затичам към морето. Хладната вода отмива не само
песъчинките и кръвта, взима и неприятното щипане някъде със себе си към
дълбините. Не мога да устоя на повика и навлизам навътре, водите ме обгръщат и
поемат, и аз се гмуркам и плувам, подминавам чифтове крака и полепнали по лица
коси, докато не излизам зад първия ред шамандури. Ако се изправя и опъна крака
все още мога да докосна дъното, макар и само с пръсти. Продължавам напред и ето
го пред мен се мярва споменът, хили ми се и се мята към скалите встрани.
Подгонвам го наново и така преплуваме почти целия залив. Най-сетне излизаме на
малък миден плаж. Подплашваме някаква водна змия и се излягаме на боцкащите черупки.
Хубаво е и слънцето лакомо изпива влагата от кожата ми. Твърде скоро косата ми
започва да изсъхва. Споменът се е заел да строи замък. Не го бива никак. Отивам
да му помогна, но и моите способности са под въпрос. Накрая се примиряваме и
украсяваме кривите кули с миди и водорасли, а той домъква от някъде клечки, да
служат като ограда. Оставаме доволни и загърбваме творението, за да се
разходим. Изпечената земя е безпощадна към ходилата ми, засичам си колко ще
издържа, накрая се отказвам и се скривам под сянка. Споменът мята по мен
някакви чехли. Струват ми се познати. Шарени са. Целите на цветя, поръсени по
зелен фон. Обувам ги и тръгвам. Нямам шапка, но не ме интересува. Тичам по
черен път, покрай който се вият сгърчени лозя, а от другата му страна е морето.
Минавам покрай два вдигнати на ръждясали нозе черни варела. Мисля си дали
още са пълни с вода, но знам, че е невъзможно. Изоставени са, кой знае от кога.
Спускам се сетне по каменния гръб на нов бряг и се боя да не се подхлъзна.
Стръмно е, а водата долу лениво ме примамва. Като въздишки вълните събират
камъчета, черупки и рачешки щипки, осмукват ги и ги връщат обратно. Накрая
стигам до тях и ги оставям да дълбаят брега под краката ми. Не искам да си
тръгвам. Споменът застава до мен и ме прегръща. Топъл е и спокоен, виждам, че е
щастлив. Подръпва ме и аз тръгвам след него наново, тичаме на ръба на вълните.
Тичаме дълго и накрая задъхани се прегръщаме. Затварям очи и имам чувството, че
летим. Споменът пуска ръката ми, когато се усмихвам, поела въздух както никога
пред,и и ме оставя в стаята, далеч от мястото, което няма как да върна. Протягам
се и с почуда усещам нещо да ме драска. Отмятам завивките и прокарвам ръка по
чаршафа. По дланта ми полепват песъчинки. Скачам бързо, за да цъкна лампата.
Светлината опарва рязко очите ми и преди да ги стисна забелязвам мокри стъпки
по паркета, а леглото ми е цялото покрито с миди. Примигвам, за да свикна със
светлината и полека се отпускам до стената. Около мен ухае на море.