Посети
ме внезапно както крачех из тясната стая в пет сутринта. Ноздрите ми се
разшириха от удивление, а по устните ми заигра усмивката на детско въодушевление.
Знаете, всяко място носи своя аромат и като печат го оставя в умовете ни,
станало ли ни е скъпо.
Ето
го и него – ароматът на Калофер, неочаквано понесъл се край мен, тъй отчетлив,
че аз с учудване се оглеждам да не би да бъркам мястото, където се намирам.
Представям си го ярко – градът, нарамил раница и сложил туристическите си
обувки, наминал да ме види, да провери как я карам тия дни. Подръпва ме за
носа, обляга се на рамо и разтваря шепа, побрала напрашените му улици и свежия
планински въздух, камбанния звън на църквите му и напевните стъпки на Тунджа,
прохладата на горите му и каменното чело на Ботев.
Ето
го Калофер, присяда на ръба на леглото ми и ме закача за отминалите дни, когато
тичах по неговите мостове и търсех в сенките на боровете невидими светове.
Настанявам се и аз до града и тръгваме по спомените като по камъни, подложени
насред река, за да улеснят преминаването до отсрещния бряг. Подскачаме и
хукваме по прашния път към Джендема, тичаме да потопим пръсти в прохладата на
Бяла река и вдишваме, дишаме уханието на гората. Сетне уморени тръгваме по
познати пътеки, за да излезем на една поляна, днес оградена и недостъпна, а някога
полегнала примамлива и уютна, предоставила снага за игри и отмора. Присядаме
на камък и мечтаем, разказваме си за фантазиите, родени там. После Калофер
бързо ме прегръща, целува ме по бузата и ме оставя. Време му е да се връща, а
аз да продължа. Милувката ме парва рязко и аз се разсмивам, защото така е с
местата, които обичаме – носят преживелиците ни в шепи и ни чакат, чакат ни пак
да се завърнем.
