петък, 13 май 2011 г.

Поляна

Преди време, не чак толкова отдавна децата имаха други мечти. Не искаха толкова много да им купят поредния Спайдермен или Мак Куин, (то такава възможност не съществуваше),  колкото да открият някое съкровище,  или още по-добре да намерят тайно място, където да скрият вече откритото съкровище. Биеха се с мечове, съвсем истински, не от пластмаса, а от тояги, в най-добрия случай използваха тояги, украсени от някой възрастен с меча глава, рицарски шлем или просто с връх оформен като пешка.  Разбира се и днес всяко хлапе непрехвърлило 10 години също би изпаднало във възторг от възможността да повика на воля, размахвайки тояга по някоя ливада, осеяна с препятствия, пресни и позасъхнали кравешки ... мини. Но да се върнем в миналото... не толкова далечно.
 Представете си една поляна, хубава широка поляна, неоградена, незастроена. Ширнала се е тази поляна някъде в Балкана. Около нея ниски възвишения, гора, букова, и тук таме се мярка покрив на вила. Съвсем обикновена вила, дървена, с външен клозет. Та някъде в страни от поляната ромоли река, не се вижда, само се чува. До нея се стига по черен път, който свързва вилите с останалия свят. Този път идва от града, разклонява се два пъти. На първия разклон една част от него продължава към манастира. Манастирът е точно над поляната, към която води другата половина. Там е второто разклонение. Може да се мине през поляната, към възвишение в самия й край или да се слезе към реката. Та на това възвишение растеше папрат. Папрат с много лош късмет. Да поникне точно пред оградата на една скрита сред  дървета вила, където на гости на планината всяко лято идваше дечурлига, въоръжена с много енергия и пръчки с мечи  глави, римски шлем и една като пешка. Та нищо неподозиращата папрат беше обявена за прииждаща орда змии, разбира се с по няколко глави. Главите бяха отсечени. На няколко пъти.
Тази поляна. Тази поляна беше осеяна с безброй възможности. По нея растяха билки. Мента, мащерка най-вече. Теменужки, разни други мънички диви цветя. Под камъните и на тревата– обилно количество буболечки. Доста разнообразни, с превес на божи кравички и мравки. И по мините, кравешки предимно, но и конски, асортимент мушици и едри техни посестрими. Бръмбарите, най-различни, с не много късмет заради дечурлигата, особено златката, объркана за майски бръмбар, макар че когато я нарекоха за майски беше август. Жаби, гущери и истински змии. Да не забравим и пеперудите! Шарени, сини, оранжеви, бели. Мъртвешката глава. Но тя се появява само нощем. Нощем.
Нощта в Балкана е съвсем различна. Много по-тъмна е. Много по-плътна и осезаема. Изпълнена със звуци и страх. Страх от това, което не се вижда, обаче е  там и наблюдава. Наблюдава  точно зад дърветата,зад  кръга светлина, хвърлен от лампите. Децата много обичат да предизвикват  това,  дето ги наблюдава. Пристъпват смело до ръба на светлината, даже още малко, и още малко по към него. Като шавне хукват с писъци към светлината и се заливат от смях. Защо се смеят като треперят от страх и те не знаят. Обаче го правят. Всеки път.  
Не всеки път обаче се случва да се запали огън в средата на поляната. Да се подредят дървата тъй, че пламъците да се втурват право към небесата, надхвърляйки човешки бой.
Случва се  веднъж.
Хлапетиите така и не разбират  много какъв е поводът, но не пропускат да го отпразнуват. След цял ден търчане до реката и обратно тази нощ децата имат възможност да наблюдават възрастните в съвсем друга светлина. Като оставим настрани факта, че не само им позволяват да се въргалят по тревата, ами и те самите сядат  на земята, вечерта започва както обикновено. Ядене, пиене, пак пиене и много пеене. Ужасно пеене. Те си го харесват. Хлапетиите им се подиграват както обикновено. Обикновено след дълго и неразбираемо надпяване следва команда за бързо лягане и заспиване. Този път, след като пламъците се разгарят достатъчно възрастните започват да ги прескачат.  Прескачат се за здраве и берекет. Винаги е за това. И на нова година пак за същото се сурвака. Удряш с украсена пръчка някой и той ти дава шоколад, в по-ново време - пари. 
Когато пламъците се снишават, дечурлигата получава разрешение да прескача пламъците. Някои даже ги понасърчават, защото по-страхливата им природа  не проумява защо трябва да се скача над огън, за да си здрав. Така вечерта продължава по-дълго от обикновено.
 Постепенно играта им утихва.  На поляната остават само една част от възрастните. Тази част, която ходи на гимназия или техникум, или някакво въобще училище, което продължава повече от 7ми клас. Като по-чудо на лапетата им е позволено да се навъртат наоколо.  Техните по-големи братя и сестри задружно решават да проявят великодушие и определят пeриметър на движение за ненавършилите 10 години. Дори изнамират от някъде фенер, който да им връчат. Газов. Много старовремски. И ги зарязват да си играят, докато те самите се скупчват около огъня да си обсъждат разни техни си неща.
Поляната денем е изпълнена с безброй възможности. Поляната нощем предлага двойно повече. Предлага приключение. Когато падне нощта, смеховете утихнат, възрастните се разпръснат на групички около гаснещия огън, тогава – тогава поляната сякаш се променя. Дърветата около нея се променят. Дори реката не шуми типично. А звездите ...  Тези звезди са като живи. Приличат на ръце, които са и пътища.  Те държат целия свят и го разделят. Стоят като граница и те приканват да я преминеш. В такава нощ се раждат истории. Истории в рошавите детски глави, които поглъщат света с очи и го променят с мисли. Истории, родени около газовия фенер, много старовремски, оставен на тревата, не много близо до дърветата и не много надалеч от огъня на големите. За всеки случай.

2 коментара:

Анонимен каза...

Dide,tova mi prili4a na polqnata ,na p4elina.Varna me v spomenite,kogato vqha jivi 4i4ovi.Prekrasno e! Lelq Lalka

Димитрина Събчева каза...

Здравей! Позна мястото, вълшебно е все още! Поздрави, Диди

Публикуване на коментар