вторник, 6 март 2018 г.

Страж


Паметта е странно нещо, когато си безсмъртен. Разлива се назад и надалеч, и имаш чувството, че можеш да надникнеш дори и в бъднини, още непомислени, още невъобразени. Измамно чувство на познание замъглява ума на онзи, който не умее да си припомня, че е само частица, пък било то и частица време.

Аз не съм това.

Казват много пъти съм умирала и много пъти съм се връщала, казват, че съм винаги различна, а оставам съща. Казват много неща, но повечето не съумяват да чуят моите думи. Аз неспирно ги нашепвам, ромоля, подскачам, пея заедно с бреговете, до които се разстилам, обръщам пясък и листа, в дебрите ми потъва неспирно живот, а аз го обръщам наопаки и го давам на живите. Аз съм родена от капките дъждовна вода, от недрата на земята, но те са и мои деца и когато се връщат, аз ги поглъщам, за да се родя наново и да помета по пътя си дънери, прегради и тела.

Хората не се боят от мен. Никога не спомнят задълго страха. Те вярват, че имат правото да ме владеят, да ме преминават, да ме спират и откланят. Те го правят. Аз обаче не им обръщам повече от нужното внимание, дори когато мамят. Не знам лицата им, не разпознавам гласовете им, всичките са ми еднакви. Без един. Него помня. Него няма да забравя никога.

Беше лято и хората за пореден път решиха да ме надхитрят. Наумили си бяха, че не им стига дето имат брод над мен, че не искат да го сменят щом изгние и че падналите напряко дървесни тела не са им достатъчни да преминават. Не. Решиха, че искат да издигнат зид. Солиден, ред връз ред го редиха, за да проснат над мен каменна дъга.

 Три пъти я събарях. Не се отказаха да градят. Когато за четвърти път се вдигнах да я порутя, един се сети. Исках им цена. Платиха я. Безутешно се разливах по основите, запращах клони и мътилка, не успях да я срина наново, как бих могла, та нали душата е нерушима. Тя стенеше и се извиваше във каменния си затвор, а аз отдолу преминавах като в улей, жалка и покорна, омерзена, досущ като нея. 

Изтърколи се ден, изтърколиха се два, премина месец. На тридесет и деветия ден го видях. Дотътри крака до водите ми, за да се строполи на тревистия бряг. Лъхна ме дъх на прегладняла смърт, нетърпелива да пирува с младата плът. Войник някакъв. С лице като на месеца, бледо, потно, с поглед безутешен и сърце, което на пук изпомпваше още кръвта, която щеше  да застине със залеза на четиридесетия ден. Докоснах нозете му. Над мен душата запищя, до мен войникът трепна, щом я чу.

-          Пусни ме да премина – каза.
-          Ще те пусна, но закъде си без душа? – отвърнах.
Казах му тогава, че за него няма вече път назад. Казах му тогава, че ако можех сама бих откъртила камъните, в които стенеше сега душата му.

-          Скрий ме тогава, дорде падне нощ, скрий ме, за да мога да я взема.
-          Че като я вземеш, какво? – попитах, но очите му ме поразиха, видях за първи път очите на устремен човек и се разлях.

Водите ми поеха кухото тяло, скриха го и го запазиха, докато звездите не слязоха да танцуват по мен и щурците не заскърцаха своята песен. Повдигнах го тогава до дъгата, оставих го насред пътеката от камък, която още дъвчеше живота му. Задълба с ръце и само волята го крепеше, докато хвърчаха пръски кръв, докато дълбаеше здравия зид. Камък по камък, събра ги всичките, които бяха засмукали душата му. Завърза ги у дрехата си и слезе до брега.

-          Пусни ме да премина – каза
-          Къде ще идеш? – попитах
-          Ще ида горе над прохода, където пази стражата. Ще ида горе, където се строи кулата. В тези камъни вградиха душата ми, ако да пазя нещо цяла вечност, нека бъде прохода. Там да я вградят, там ще легна и аз, да съм до нея.

Разпених се тогава, подех го, прехвърлих го на отсрещния бряг. Къс по къс запратих дъгата на дъното, разпилях я по земята. Тътнеж събуди хората, дотичаха да гледат, аз обаче го скрих. Така се мятах и дълбах по дъното, така разхвърлих бреговете, че очите им само мене гледаха, сърцата им само от мене се бояха в тези мигове, докато човекът бързо пристъпяше към върха, окрилен от душата си, за да легнат заедно над прохода и очите им вече нивга да не се склопят.

Хората го спомняха година, две. Родата му го спомня още толкова по сто. Накрая го помислиха за песен. Аз не го забравих никога. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар