Курилски манастир – един различен свят на 12 км от София

Идеята да попътуваме в ранния неделен следобед дойде внезапно, почти веднага след като приключихме с импровизираната закуска – нарязан банан с кисело мляко и мед. Поспорихме малко и след като уточнихме, че няма да пътуваме надалеч, отворихме картата на София и околността. Вниманието ни се спря на Курилски манастир „Св. Иван Рилски”. Речено – сторено! Обадихме се на приятел, с когото не бяхме излизали отдавна и потеглихме. По пътя за малко да пропуснем отбивката за Нови Искър, което леко ни разколеба, до колко правилно се движим. За всеки случай решихме да попитаме за посоката. Избрахме възрастна двойка, която чакаше автобус на една от спирките в града. Спряхме до тях, свалих стъклото и ги попитах за Курилския манастир. „Кое?!” – попита ме жената – „Те такъв нема!” С мъжът й се спогледаха.

-          За лудницата питате сигурно?

-          Не – усмихнахме се, меко казано, смутено.

-          А, ми то там има манастир. В двора на психиатричната болница – след което ни обясниха, как да стигнем до там.

Тримата се спогледахме, посмяхме се и си казахме „Да видим!” Мислехме си, че хората са се объркали и че манастирът е някъде близо до болницата. В крайна сметка стигнахме до висока решетъчна порта. Малкият паркинг отпред беше пълен. Измъкнах се от колата и попитах портиера, дали някъде тук има манастир. Направи ми впечатление, че прозорчето, през което портиерът говореше беше плътно покрито с мрежа. Човекът ми кимна. „Да. Тук е. Тръгнете по лявата алея. После между двете сгради, после в дясно.” Мъжът се усмихна на смущението ми. Едва ли бях единствената, която реагираше така.

Психиатричната болница „Св. Иван Рилски” е разположена в красив парк в подножието на планината, с високи дървета и тихи алеи. В далечината от дясно видяхме бяла сграда. Решихме, че това е болницата. Оказа се, че е било мъжкото отделение. В края на нашата алея стигнахме до женското. В ляво от него е административната сграда. Не видяхме никъде манастир. Чудехме се, на къде да поемем. Около сградата се разхождаха болни и техните близки. От втория етаж, през решетките ръце беше провесила възрастна жена. Питаше всеки преминаващ, дали има цигари или стотинки за кафе. Когато ни видя, попита и нас. После ни попита, дали търсим манастира и ни посочи, че трябва да тръгнем по пътеката, която минаваше зад отделението. Оказа се, че манастирът е почти залепен за сградата на болницата. С нищо не ни впечатли. Близо пет минути се маехме, дали да влезем вътре. Градината изглеждаше поддържана, вътре се мяркаха хора. В крайна сметка прекрачихме. Посрещна ни мила, възрастна дама, поведе ни към църквата и отключи. Жената беше изключително ведра и сладкодумна. Докато ни разказваше за стенописите и предстоящата реставрация, очите й светеха. По наше желание повика йеромонаха, който от скоро се беше преместил да служи там. Той беше втората приятна изненада. Млад, усмихнат и видимо отдаден на вярата и службата. Той подробно ни разказа за историята на манастира, за стенописите, за неща, които не ни бяха ясни в изобразяването на светците. Разказа ни също и за част от процеса по реставрация, който предстоеше. За секунди спечели уважението и доверието ни. Отдавна не бяхме срещали по такива места хора, чиято вяра да искри в очите. Научихме много. Тук ще споделя само малка част от това, а именно, защо в съседство има психиатрична болница. По времето на Световните войни, на добра воля, в манастира приемали хора, завърнали се от фронта с тежки психични увреждания. По-късно комунистическата власт отнела сградите на манастира и основала болницата. Дори днес камбанарията се намира вътре в едното отделение.

Двамата души, които стопанисват манастира ни изпратиха с искрени усмивки и пожелания да посетим отново Светата обител. Ние не скрихме радостта си, че попаднахме на място, където вярата е не само жива, ами и не кара Ес – класа. Тези хора ни припомниха също, че не само мястото е важно, но и хората, които са там, а стенописите са наистина уникални!