вторник, 6 март 2018 г.

Страж


Паметта е странно нещо, когато си безсмъртен. Разлива се назад и надалеч, и имаш чувството, че можеш да надникнеш дори и в бъднини, още непомислени, още невъобразени. Измамно чувство на познание замъглява ума на онзи, който не умее да си припомня, че е само частица, пък било то и частица време.

Аз не съм това.

Казват много пъти съм умирала и много пъти съм се връщала, казват, че съм винаги различна, а оставам съща. Казват много неща, но повечето не съумяват да чуят моите думи. Аз неспирно ги нашепвам, ромоля, подскачам, пея заедно с бреговете, до които се разстилам, обръщам пясък и листа, в дебрите ми потъва неспирно живот, а аз го обръщам наопаки и го давам на живите. Аз съм родена от капките дъждовна вода, от недрата на земята, но те са и мои деца и когато се връщат, аз ги поглъщам, за да се родя наново и да помета по пътя си дънери, прегради и тела.

Хората не се боят от мен. Никога не спомнят задълго страха. Те вярват, че имат правото да ме владеят, да ме преминават, да ме спират и откланят. Те го правят. Аз обаче не им обръщам повече от нужното внимание, дори когато мамят. Не знам лицата им, не разпознавам гласовете им, всичките са ми еднакви. Без един. Него помня. Него няма да забравя никога.

Беше лято и хората за пореден път решиха да ме надхитрят. Наумили си бяха, че не им стига дето имат брод над мен, че не искат да го сменят щом изгние и че падналите напряко дървесни тела не са им достатъчни да преминават. Не. Решиха, че искат да издигнат зид. Солиден, ред връз ред го редиха, за да проснат над мен каменна дъга.

 Три пъти я събарях. Не се отказаха да градят. Когато за четвърти път се вдигнах да я порутя, един се сети. Исках им цена. Платиха я. Безутешно се разливах по основите, запращах клони и мътилка, не успях да я срина наново, как бих могла, та нали душата е нерушима. Тя стенеше и се извиваше във каменния си затвор, а аз отдолу преминавах като в улей, жалка и покорна, омерзена, досущ като нея. 

Изтърколи се ден, изтърколиха се два, премина месец. На тридесет и деветия ден го видях. Дотътри крака до водите ми, за да се строполи на тревистия бряг. Лъхна ме дъх на прегладняла смърт, нетърпелива да пирува с младата плът. Войник някакъв. С лице като на месеца, бледо, потно, с поглед безутешен и сърце, което на пук изпомпваше още кръвта, която щеше  да застине със залеза на четиридесетия ден. Докоснах нозете му. Над мен душата запищя, до мен войникът трепна, щом я чу.

-          Пусни ме да премина – каза.
-          Ще те пусна, но закъде си без душа? – отвърнах.
Казах му тогава, че за него няма вече път назад. Казах му тогава, че ако можех сама бих откъртила камъните, в които стенеше сега душата му.

-          Скрий ме тогава, дорде падне нощ, скрий ме, за да мога да я взема.
-          Че като я вземеш, какво? – попитах, но очите му ме поразиха, видях за първи път очите на устремен човек и се разлях.

Водите ми поеха кухото тяло, скриха го и го запазиха, докато звездите не слязоха да танцуват по мен и щурците не заскърцаха своята песен. Повдигнах го тогава до дъгата, оставих го насред пътеката от камък, която още дъвчеше живота му. Задълба с ръце и само волята го крепеше, докато хвърчаха пръски кръв, докато дълбаеше здравия зид. Камък по камък, събра ги всичките, които бяха засмукали душата му. Завърза ги у дрехата си и слезе до брега.

-          Пусни ме да премина – каза
-          Къде ще идеш? – попитах
-          Ще ида горе над прохода, където пази стражата. Ще ида горе, където се строи кулата. В тези камъни вградиха душата ми, ако да пазя нещо цяла вечност, нека бъде прохода. Там да я вградят, там ще легна и аз, да съм до нея.

Разпених се тогава, подех го, прехвърлих го на отсрещния бряг. Къс по къс запратих дъгата на дъното, разпилях я по земята. Тътнеж събуди хората, дотичаха да гледат, аз обаче го скрих. Така се мятах и дълбах по дъното, така разхвърлих бреговете, че очите им само мене гледаха, сърцата им само от мене се бояха в тези мигове, докато човекът бързо пристъпяше към върха, окрилен от душата си, за да легнат заедно над прохода и очите им вече нивга да не се склопят.

Хората го спомняха година, две. Родата му го спомня още толкова по сто. Накрая го помислиха за песен. Аз не го забравих никога. 


сряда, 19 юли 2017 г.

Десет малки кафенца

1 кафе – разсънване
2 кафе – удоволствие
3 кафе – блаженство
4 кафе – размърдване
5 кафе – крачетата потропват
6 кафе – веждата играе
7 кафе – мига ти окото
8 кафе – сърцето на фрапе
9 кафе – викаш линейка
10 кафе – бягаш пред линейката, че кара бавно

петък, 16 юни 2017 г.

Някогаш

Спомен дръпва сърцето ми. Открадва ме от съня и ме повлича. И да искам да се откъсна не мога. Споменът ме дърпа и вече не лежа на леглото, а босите ми ходила усещат пясъка, едновременно и мек и грапав, и изсъхналите туфи трева, пораснали като че ли на пук, там където песъчинките превземат пръстта и омесени с нея покоряват нагорещения асфалтов път. Единственият в къмпинга, но сега далеч. Пред мен жълтини, под мен топлина, а зад мен въжетата на последните палатки от тройната редица. Встрани караваните, а зад тях, зарити и ръждясали водни колела. Тъмно кафявата им, на места червеникава повърхност се рони щом детската ми ръка я докосва, педалите са дървени квадрати, захванати в железни ръце. От толкова много игра, пясъкът под тях е издълбан и е лесно, лесно е да се въртят. Въздухът топли дробовете, пясъкът натиска всяка пора по ходилата и тревите се забиват остри в тях, боцкат, там където са по единично и са меки, там където са се слегнали вече от тежестта на нечии чужди нозе.
Споменът ме дърпа да го следвам. Сядаме на колелата и започваме да въртим, някъде отдалече чувам собствения си смях, но е някак променен. Съдържа особена наивност, прекалено е чист, за да е мой, но споменът не ме оставя да споря, скача и хуква нанякъде и аз се втурвам да го догоня. Прескачам оплетените въжета и внимавам да не ритна някое колче, заобикалям между палатките, но понякога се налага да притичвам през оградените царства на сенниците. Никой не ме спира, усещам само погледите – ту намусени, ту развеселени да отскачат от гърба ми. Накрая най-сетне успявам да се препъна и престъпвайки напред да запазя равновесие настъпвам някаква мида, щръкнала с начупената си черупка през пясъка. Тя пробива кожата и паренето ме кара да зарежа спомена и да се затичам към морето. Хладната вода отмива не само песъчинките и кръвта, взима и неприятното щипане някъде със себе си към дълбините. Не мога да устоя на повика и навлизам навътре, водите ме обгръщат и поемат, и аз се гмуркам и плувам, подминавам чифтове крака и полепнали по лица коси, докато не излизам зад първия ред шамандури. Ако се изправя и опъна крака все още мога да докосна дъното, макар и само с пръсти. Продължавам напред и ето го пред мен се мярва споменът, хили ми се и се мята към скалите встрани. Подгонвам го наново и така преплуваме почти целия залив. Най-сетне излизаме на малък миден плаж. Подплашваме някаква водна змия и се излягаме на боцкащите черупки. Хубаво е и слънцето лакомо изпива влагата от кожата ми. Твърде скоро косата ми започва да изсъхва. Споменът се е заел да строи замък. Не го бива никак. Отивам да му помогна, но и моите способности са под въпрос. Накрая се примиряваме и украсяваме кривите кули с миди и водорасли, а той домъква от някъде клечки, да служат като ограда. Оставаме доволни и загърбваме творението, за да се разходим. Изпечената земя е безпощадна към ходилата ми, засичам си колко ще издържа, накрая се отказвам и се скривам под сянка. Споменът мята по мен някакви чехли. Струват ми се познати. Шарени са. Целите на цветя, поръсени по зелен фон. Обувам ги и тръгвам. Нямам шапка, но не ме интересува. Тичам по черен път, покрай който се вият сгърчени лозя, а от другата му страна е морето. Минавам, покрай два, вдигнати на ръждясали нозе, черни варела. Мисля си, дали още са пълни с вода, но знам, че е невъзможно. Изоставени са, кой знае от кога. Спускам се сетне по каменния гръб на нов бряг и се боя да не се подхлъзна. Стръмно е, а водата долу лениво ме примамва. Като въздишки вълните събират камъчета, черупки и рачешки щипки, осмукват ги и ги връщат обратно. Накрая стигам до тях и ги оставям да дълбаят брега под краката ми. Не искам да си тръгвам. Споменът застава до мен и ме прегръща. Топъл е и спокоен, виждам, че е щастлив. Подръпва ме и аз тръгвам след него наново, тичаме на ръба на вълните. Тичаме дълго и накрая задъхани се прегръщаме. Затварям очи и имам чувството, че летим. Споменът пуска ръката ми, когато се усмихвам, поела въздух както никога преди и ме оставя в стаята, далеч от мястото, което няма как да върна. Протягам се и с почуда усещам нещо да ме драска. Отмятам завивките и прокарвам ръка по чаршафа. По дланта ми полепват песъчинки. Скачам бързо, за да цъкна лампата. Светлината опарва рязко очите ми и преди да ги стисна забелязвам мокри стъпки по паркета, а леглото ми е цялото покрито с миди. Примигвам, за да свикна със светлината и полека се отпускам до стената. Около мен ухае на море.