събота, 4 юни 2016 г.

Недописана история

В дълбините на времето, където ти и аз не можем да прозрем, се случи малко чудо. То се понесе из пространството и искаше да си намери място. Пространството беше тъмно, студено и може би красиво. Навсякъде блестяха ярки светлини, а от някои от тях струеше топлина. Чудото не знаеше, че се е случило. Не знаеше, че е чудо. То знаеше, че е. То искаше да е и това беше единственото, което го интересуваше. Не знаеше защо, не разбираше как и ако трябва да сме честни тези въпроси дори не можеха да се родят из дебрите му. То просто съществуваше и да съществува беше всичко, от което се нуждаеше и затова се движеше из пространството и се стремеше, стремеше се да си намери място. Собствено място, за да се развие. В своята същност чудото носеше бистро, остро съзнание и то нашепваше единствено „Бъди!”.

Някои от светлините бяха много опасни, други бяха твърде далеч, трети искаха да го придърпат. Чудото не знаеше какво го кара да се носи все напред и напред, не избираше своя път. Навсякъде около чудото се носеха материи и техните противоположности, носеха се късове скали, носеха се вихрени бульони и газ. Те всички бяха враждебни към чудото. То самото не разбираше колко е крехко, колко малко вероятно е да бъде дълго. То се носеше и търсеше. Попадаше ту на много студено, ту на страшно жежко и не можеше, не можеше да бъде там. Все нещо липсваше на всичките тези места, но тъй като чудото не притежаваше това, което наричаме чувства, нито дори заченка на емоция, то не се отчайваше от дългото лутане. Ставаше понякога така, че попадаше в капан, от който трудно можеше да се измъкне. Оставяше тогава следа на негостоприемното място и тръгваше пак, не защото тръгваше само, а защото някое събитие го освобождаваше и го запращаше нанякъде.  И пак се носеше ли носеше.

Сетне попадна там, където трябваше. Случи се една топла, синя планета. Чудото усети придърпването и падна към нея. Гмурна се сред синева и се разтвори там. И се случи пак. За втори път. Там можеше да бъде и нищо друго нямаше значение. Докъде щеше да доведе това, то нямаше как да знае. В този прекрасен момент на случване чудото беше тъй чисто, недвусмислено, цяло. В него нямаше ни едно противоречие, ни логика, ни ред, нямаше и хаос, нямаше нищо грешно, нито пък правилно, защото тези измерения не съществуваха, не бяха част от чудото, не бяха съвместими с него. Всичко беше чисто, неопетнено и неоценено. Нямаше качества, никакви свойства. Ако някога е съществувала абсолютната чистота, то трябва да е било тогава, когато чудото намери своето място и го разбра. С разбирането започнаха промените.

                                                                                                                      София, 2009 г. 

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Сън

С душата ти си казахме довиждане,
 дойде при мен онази нощ,
в сива, вехта стая,
една от многото през младостта ни,
олющена, побрала много смях и плач.
Бяхме там и трите,
другите не помня от съня,
а ръцете ни държаха смеховете,
побрани в тънки пластмасови сърца,
вечното ни знаме на победата
над страх, над самота, изобщо над света.
Здрависахме се,
вдигнахме ръцете с чашите.
Говорихме за някакви безсмислени неща.
Празнувахме изглежда както някога,
а после аз изпратих гостите
 и нещо уговорихме за сутринта.
Тръгна си и ти,
далече не последна,
на прага се спогледахме едва,
но веднъж кръстосали очите си,
не ги откъснахме за миг.
Гледах те,
как заприлича ми на сивота,
във взора ти познати въглени,
понесли същата тъга
 и онова прибавено убождане.
Протегнах си ръцете за прегръдка,
а ти със своите ги спря,
не се допряхме до страните си,
не поиска да се доближа.
Помислих си горчиво „знаех си”,
а в мен настана шумнина,
защото с тебе си приличахме
и делихме толкова неща.
Горделиви, думи не изричаме
 и вирва всяка своята глава
– „да приключваме с това”.
Какво се случва зад челото ти,
не зная,
но дори сега
 душата ти е моя,
за да я чета
и страшно е,
защото зная,
че ти за мене имаш същата врата.
С душата ти си казахме довиждане,
сънува ли и моята така,
в онази нощ,
в онази стая,
студентска,
сива,
със зинала врата?


24.11.15, Благоевград

неделя, 4 октомври 2015 г.

На хората с мъртвите очи и влюбените в кафявите езици

Не знам защо реших да пусна този текст точно днес. Писан е преди две години . Може би защото срещаме тези хора през целия си житейски път, като се почне още от детската градина. Още помня учителката по руски, как ми крещи и ме удря през ръцете, защото се притеснявам да говоря пред групата, срамувам се ужасно от погледите, вперени в мен и навивам крайчето на тъмносинята престилка. „Меня зовут Димитрина” и после ударите през ръцете. Та като се започне от детската градина през училище, университет, работа, лекарски кабинет. „Падна ли ми в ръчичките” проблясва в погледа и се започва. Навсякъде има дребни душици, потънали в кожух от власт, но те могат да бъдат разсъбличани, могат да бъдат задавяни. Този текст е посветен на тях. На хората с мъртвите очи и влюбените в кафявите езици.

Прашинките

На този свят има твърде много. Твърде много от доброто, твърде много от злото. Затвори сега тези страници, забрави ги.  Под повърхността на този свят ври и кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори бихме го нарекли и ненужен. Кои обаче сме ние да го съдим. Ние, разбира се, сме властимащите. Ние сме важни. Колелата се въртят заради нас. Светът помни нас. Важните. Дали ще изплуваш, зависи от нас. Ние сме повърхността. Под нас е всичко онова, което ни поглъща, което ни помни, което ни превръща в глас. Този глас е единственото, което остава да шепти, когато вековете се изтърколят с колелата си от кост и прах връз нас. Слушаш ли ме? Единствено това остава. А то дори не е нас. Дори ние не оставаме и по-добре, защото по повърхността се носят лайната. О, да, лайната, добре ме чу. Какво друго сме? Консумираме, изхвърляме, умираме и ни ядат. Междувременно въртим колелата на влияние и слава. О, зъбата суета! Не те харесвам – не изгряваш. Сдъвквам те и те изплювам. Опасен ли си? Тогава и за дъвкане не ставаш. Потапям те към дъното, погребвам те да драпаш, но никога не те допускам някъде нагоре. По повърхността  няма място за това – там са тези, които аз избирам. Виждаш ли, властта ме прави такъв. Аз не съм някой си невежа! Аз съм изчел много, много книги, аз съм изминал такъв път! Знам много повече от теб! Запознал съм се при това с подходящите хора. Аз съм подходящ човек, ами ти? Ти ще си останеш никой! Червейче някое, което смее да лази към мен. Към мен! Аз, разбираш ли, съм учител от градина или в началното училище, управител съм, университетски преподавател, велможа, аз съм директор, аз ръководя – зависим си от мен. Ако аз поискам – ти си никой! Никой няма да си спомня за теб! Като мехурчета и пръски ще издигна своите Удобни, те ще се погрижат и за мен, те ще бъдат мен и ще издигнат следващите. От тях много ще се пукнат и тях ще ги забравят, някои от тях обаче ще останат и макар и само глухи спомени, напудрени естествено и ще ги нарекат история. Обаче нещо ме смущава. В тази някаква история ги има тези истинските – живеят в спомените, ярки, редом с нас и са различни. Как така са се добрали тук! На повърхността! Приложихме им най – страшното оръжие – забравата. Не ги нападахме, не ги споменавахме, накарахме ги да изчезнат за света. Все едно ги няма. Невидимите хора. Толкова са опасни, че да ги стъпчеш е немислимо, не и със сила, а единствено чрез безразличие. Как са го постигнали тогава? Ето как! Като жадна сутрин, когато се събуждаш и не можеш да изкашляш сухотата. Прашинките задират по небцето и те задушават спазъм след спазъм. Кашляш, кашляш и тогава се освобождаваш, очите се насълзяват, изплакваш ги, изкашляш ги прашинките и те хвръкнат към повърхността. Изиграват те, защото са такива. Силни са по природа. Призвани са. Където и да ги забуташ, все  ще се върнат, ще полепнат по гърлото ти и ще трябва да ги пуснеш вън – в противен случай ще те задушат. Така, мое малко дете, затвори тези страници, забрави ги. Под повърхността на този свят ври и кипи от живот, напълно зависим, незабележим, дори биха го нарекли ненужен. Прашинките не принадлежим  на този свят. Ние сме над него. Над онези на повърхността, на които се престорих тук пред теб, онези, които смеят да наричат другите ненужни, но от чиито спомени и внимание се хранят. Ние сме заради всички тях,  да се лепим по гърлата на тези, които временно държат юздите на животите, самозабравили са се и решават кой да падне и кой да полети, ние сме, за да ги виждаме каквито са, ние сме, за да ги караме да кашлят!