петък, 7 април 2017 г.

Калофер в стая

Посети ме внезапно както крачех из тясната стая в пет сутринта. Ноздрите ми се разшириха от удивление, а по устните ми заигра усмивката на детско въодушевление. Знаете, всяко място носи своя аромат и като печат го оставя в умовете ни, станало ли ни е скъпо.
Ето го и него – ароматът на Калофер, неочаквано понесъл се край мен, тъй отчетлив, че аз с учудване се оглеждам да не би да бъркам мястото, където се намирам. Представям си го ярко – градът, нарамил раница и сложил туристическите си обувки, наминал да ме види, да провери как я карам тия дни. Подръпва ме за носа, обляга се на рамо и разтваря шепа, побрала напрашените му улици и свежия планински въздух, камбанния звън на църквите му и напевните стъпки на Тунджа, прохладата на горите му и каменното чело на Ботев.

Ето го Калофер, присяда на ръба на леглото ми и ме закача за отминалите дни, когато тичах по неговите мостове и търсех в сенките на боровете невидими светове. Настанявам се и аз до града и тръгваме по спомените като по камъни, подложени насред река, за да улеснят преминаването до отсрещния бряг. Подскачаме и хукваме по прашния път към Джендема, тичаме да потопим пръсти в прохладата на Бяла река и вдишваме, дишаме уханието на гората. Сетне уморени тръгваме по познати пътеки, за да излезем на една поляна, днес оградена и недостъпна, а някога полегнала примамлива и уютна, предоставила снага за игри и отмора. Присядаме на камък и мечтаем, разказваме си за фантазиите, родени там. После Калофер бързо ме прегръща, целува ме по бузата и ме оставя. Време му е да се връща, а аз да продължа. Милувката ме парва рязко и аз се разсмивам, защото така е с местата, които обичаме – носят преживелиците ни в шепи и ни чакат, чакат ни пак да се завърнем. 

събота, 4 юни 2016 г.

Недописана история

В дълбините на времето, където ти и аз не можем да прозрем, се случи малко чудо. То се понесе из пространството и искаше да си намери място. Пространството беше тъмно, студено и може би красиво. Навсякъде блестяха ярки светлини, а от някои от тях струеше топлина. Чудото не знаеше, че се е случило. Не знаеше, че е чудо. То знаеше, че е. То искаше да е и това беше единственото, което го интересуваше. Не знаеше защо, не разбираше как и ако трябва да сме честни тези въпроси дори не можеха да се родят из дебрите му. То просто съществуваше и да съществува беше всичко, от което се нуждаеше и затова се движеше из пространството и се стремеше, стремеше се да си намери място. Собствено място, за да се развие. В своята същност чудото носеше бистро, остро съзнание и то нашепваше единствено „Бъди!”.

Някои от светлините бяха много опасни, други бяха твърде далеч, трети искаха да го придърпат. Чудото не знаеше какво го кара да се носи все напред и напред, не избираше своя път. Навсякъде около чудото се носеха материи и техните противоположности, носеха се късове скали, носеха се вихрени бульони и газ. Те всички бяха враждебни към чудото. То самото не разбираше колко е крехко, колко малко вероятно е да бъде дълго. То се носеше и търсеше. Попадаше ту на много студено, ту на страшно жежко и не можеше, не можеше да бъде там. Все нещо липсваше на всичките тези места, но тъй като чудото не притежаваше това, което наричаме чувства, нито дори заченка на емоция, то не се отчайваше от дългото лутане. Ставаше понякога така, че попадаше в капан, от който трудно можеше да се измъкне. Оставяше тогава следа на негостоприемното място и тръгваше пак, не защото тръгваше само, а защото някое събитие го освобождаваше и го запращаше нанякъде.  И пак се носеше ли носеше.

Сетне попадна там, където трябваше. Случи се една топла, синя планета. Чудото усети придърпването и падна към нея. Гмурна се сред синева и се разтвори там. И се случи пак. За втори път. Там можеше да бъде и нищо друго нямаше значение. Докъде щеше да доведе това, то нямаше как да знае. В този прекрасен момент на случване чудото беше тъй чисто, недвусмислено, цяло. В него нямаше ни едно противоречие, ни логика, ни ред, нямаше и хаос, нямаше нищо грешно, нито пък правилно, защото тези измерения не съществуваха, не бяха част от чудото, не бяха съвместими с него. Всичко беше чисто, неопетнено и неоценено. Нямаше качества, никакви свойства. Ако някога е съществувала абсолютната чистота, то трябва да е било тогава, когато чудото намери своето място и го разбра. С разбирането започнаха промените.

                                                                                                                      София, 2009 г. 

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Сън

С душата ти си казахме довиждане,
 дойде при мен онази нощ,
в сива, вехта стая,
една от многото през младостта ни,
олющена, побрала много смях и плач.
Бяхме там и трите,
другите не помня от съня,
а ръцете ни държаха смеховете,
побрани в тънки пластмасови сърца,
вечното ни знаме на победата
над страх, над самота, изобщо над света.
Здрависахме се,
вдигнахме ръцете с чашите.
Говорихме за някакви безсмислени неща.
Празнувахме изглежда както някога,
а после аз изпратих гостите
 и нещо уговорихме за сутринта.
Тръгна си и ти,
далече не последна,
на прага се спогледахме едва,
но веднъж кръстосали очите си,
не ги откъснахме за миг.
Гледах те,
как заприлича ми на сивота,
във взора ти познати въглени,
понесли същата тъга
 и онова прибавено убождане.
Протегнах си ръцете за прегръдка,
а ти със своите ги спря,
не се допряхме до страните си,
не поиска да се доближа.
Помислих си горчиво „знаех си”,
а в мен настана шумнина,
защото с тебе си приличахме
и делихме толкова неща.
Горделиви, думи не изричаме
 и вирва всяка своята глава
– „да приключваме с това”.
Какво се случва зад челото ти,
не зная,
но дори сега
 душата ти е моя,
за да я чета
и страшно е,
защото зная,
че ти за мене имаш същата врата.
С душата ти си казахме довиждане,
сънува ли и моята така,
в онази нощ,
в онази стая,
студентска,
сива,
със зинала врата?


24.11.15, Благоевград