петък, 16 юни 2017 г.

Някогаш

Спомен дръпва сърцето ми. Открадва ме от съня и ме повлича. И да искам да се откъсна не мога. Споменът ме дърпа и вече не лежа на леглото, а босите ми ходила усещат пясъка, едновременно и мек и грапав, и изсъхналите туфи трева, пораснали като че ли на пук, там където песъчинките превземат пръстта и омесени с нея покоряват нагорещения асфалтов път. Единственият в къмпинга, но сега далеч. Пред мен жълтини, под мен топлина, а зад мен въжетата на последните палатки от тройната редица. Встрани караваните, а зад тях, зарити и ръждясали водни колела. Тъмно кафявата им, на места червеникава повърхност се рони щом детската ми ръка я докосва, педалите са дървени квадрати, захванати в железни ръце. От толкова много игра, пясъкът под тях е издълбан и е лесно, лесно е да се въртят. Въздухът топли дробовете, пясъкът натиска всяка пора по ходилата и тревите се забиват остри в тях, боцкат, там където са по единично и са меки, там където са се слегнали вече от тежестта на нечии чужди нозе.
Споменът ме дърпа да го следвам. Сядаме на колелата и започваме да въртим, някъде отдалече чувам собствения си смях, но е някак променен. Съдържа особена наивност, прекалено е чист, за да е мой, но споменът не ме оставя да споря, скача и хуква нанякъде и аз се втурвам да го догоня. Прескачам оплетените въжета и внимавам да не ритна някое колче, заобикалям между палатките, но понякога се налага да притичвам през оградените царства на сенниците. Никой не ме спира, усещам само погледите – ту намусени, ту развеселени да отскачат от гърба ми. Накрая най-сетне успявам да се препъна и престъпвайки напред да запазя равновесие настъпвам някаква мида, щръкнала с начупената си черупка през пясъка. Тя пробива кожата и паренето ме кара да зарежа спомена и да се затичам към морето. Хладната вода отмива не само песъчинките и кръвта, взима и неприятното щипане някъде със себе си към дълбините. Не мога да устоя на повика и навлизам навътре, водите ме обгръщат и поемат, и аз се гмуркам и плувам, подминавам чифтове крака и полепнали по лица коси, докато не излизам зад първия ред шамандури. Ако се изправя и опъна крака все още мога да докосна дъното, макар и само с пръсти. Продължавам напред и ето го пред мен се мярва споменът, хили ми се и се мята към скалите встрани. Подгонвам го наново и така преплуваме почти целия залив. Най-сетне излизаме на малък миден плаж. Подплашваме някаква водна змия и се излягаме на боцкащите черупки. Хубаво е и слънцето лакомо изпива влагата от кожата ми. Твърде скоро косата ми започва да изсъхва. Споменът се е заел да строи замък. Не го бива никак. Отивам да му помогна, но и моите способности са под въпрос. Накрая се примиряваме и украсяваме кривите кули с миди и водорасли, а той домъква от някъде клечки, да служат като ограда. Оставаме доволни и загърбваме творението, за да се разходим. Изпечената земя е безпощадна към ходилата ми, засичам си колко ще издържа, накрая се отказвам и се скривам под сянка. Споменът мята по мен някакви чехли. Струват ми се познати. Шарени са. Целите на цветя, поръсени по зелен фон. Обувам ги и тръгвам. Нямам шапка, но не ме интересува. Тичам по черен път, покрай който се вият сгърчени лозя, а от другата му страна е морето. Минавам, покрай два, вдигнати на ръждясали нозе, черни варела. Мисля си, дали още са пълни с вода, но знам, че е невъзможно. Изоставени са, кой знае от кога. Спускам се сетне по каменния гръб на нов бряг и се боя да не се подхлъзна. Стръмно е, а водата долу лениво ме примамва. Като въздишки вълните събират камъчета, черупки и рачешки щипки, осмукват ги и ги връщат обратно. Накрая стигам до тях и ги оставям да дълбаят брега под краката ми. Не искам да си тръгвам. Споменът застава до мен и ме прегръща. Топъл е и спокоен, виждам, че е щастлив. Подръпва ме и аз тръгвам след него наново, тичаме на ръба на вълните. Тичаме дълго и накрая задъхани се прегръщаме. Затварям очи и имам чувството, че летим. Споменът пуска ръката ми, когато се усмихвам, поела въздух както никога преди и ме оставя в стаята, далеч от мястото, което няма как да върна. Протягам се и с почуда усещам нещо да ме драска. Отмятам завивките и прокарвам ръка по чаршафа. По дланта ми полепват песъчинки. Скачам бързо, за да цъкна лампата. Светлината опарва рязко очите ми и преди да ги стисна забелязвам мокри стъпки по паркета, а леглото ми е цялото покрито с миди. Примигвам, за да свикна със светлината и полека се отпускам до стената. Около мен ухае на море. 

петък, 7 април 2017 г.

Калофер в стая

Посети ме внезапно както крачех из тясната стая в пет сутринта. Ноздрите ми се разшириха от удивление, а по устните ми заигра усмивката на детско въодушевление. Знаете, всяко място носи своя аромат и като печат го оставя в умовете ни, станало ли ни е скъпо.
Ето го и него – ароматът на Калофер, неочаквано понесъл се край мен, тъй отчетлив, че аз с учудване се оглеждам да не би да бъркам мястото, където се намирам. Представям си го ярко – градът, нарамил раница и сложил туристическите си обувки, наминал да ме види, да провери как я карам тия дни. Подръпва ме за носа, обляга се на рамо и разтваря шепа, побрала напрашените му улици и свежия планински въздух, камбанния звън на църквите му и напевните стъпки на Тунджа, прохладата на горите му и каменното чело на Ботев.

Ето го Калофер, присяда на ръба на леглото ми и ме закача за отминалите дни, когато тичах по неговите мостове и търсех в сенките на боровете невидими светове. Настанявам се и аз до града и тръгваме по спомените като по камъни, подложени насред река, за да улеснят преминаването до отсрещния бряг. Подскачаме и хукваме по прашния път към Джендема, тичаме да потопим пръсти в прохладата на Бяла река и вдишваме, дишаме уханието на гората. Сетне уморени тръгваме по познати пътеки, за да излезем на една поляна, днес оградена и недостъпна, а някога полегнала примамлива и уютна, предоставила снага за игри и отмора. Присядаме на камък и мечтаем, разказваме си за фантазиите, родени там. После Калофер бързо ме прегръща, целува ме по бузата и ме оставя. Време му е да се връща, а аз да продължа. Милувката ме парва рязко и аз се разсмивам, защото така е с местата, които обичаме – носят преживелиците ни в шепи и ни чакат, чакат ни пак да се завърнем. 

събота, 4 юни 2016 г.

Недописана история

В дълбините на времето, където ти и аз не можем да прозрем, се случи малко чудо. То се понесе из пространството и искаше да си намери място. Пространството беше тъмно, студено и може би красиво. Навсякъде блестяха ярки светлини, а от някои от тях струеше топлина. Чудото не знаеше, че се е случило. Не знаеше, че е чудо. То знаеше, че е. То искаше да е и това беше единственото, което го интересуваше. Не знаеше защо, не разбираше как и ако трябва да сме честни тези въпроси дори не можеха да се родят из дебрите му. То просто съществуваше и да съществува беше всичко, от което се нуждаеше и затова се движеше из пространството и се стремеше, стремеше се да си намери място. Собствено място, за да се развие. В своята същност чудото носеше бистро, остро съзнание и то нашепваше единствено „Бъди!”.

Някои от светлините бяха много опасни, други бяха твърде далеч, трети искаха да го придърпат. Чудото не знаеше какво го кара да се носи все напред и напред, не избираше своя път. Навсякъде около чудото се носеха материи и техните противоположности, носеха се късове скали, носеха се вихрени бульони и газ. Те всички бяха враждебни към чудото. То самото не разбираше колко е крехко, колко малко вероятно е да бъде дълго. То се носеше и търсеше. Попадаше ту на много студено, ту на страшно жежко и не можеше, не можеше да бъде там. Все нещо липсваше на всичките тези места, но тъй като чудото не притежаваше това, което наричаме чувства, нито дори заченка на емоция, то не се отчайваше от дългото лутане. Ставаше понякога така, че попадаше в капан, от който трудно можеше да се измъкне. Оставяше тогава следа на негостоприемното място и тръгваше пак, не защото тръгваше само, а защото някое събитие го освобождаваше и го запращаше нанякъде.  И пак се носеше ли носеше.

Сетне попадна там, където трябваше. Случи се една топла, синя планета. Чудото усети придърпването и падна към нея. Гмурна се сред синева и се разтвори там. И се случи пак. За втори път. Там можеше да бъде и нищо друго нямаше значение. Докъде щеше да доведе това, то нямаше как да знае. В този прекрасен момент на случване чудото беше тъй чисто, недвусмислено, цяло. В него нямаше ни едно противоречие, ни логика, ни ред, нямаше и хаос, нямаше нищо грешно, нито пък правилно, защото тези измерения не съществуваха, не бяха част от чудото, не бяха съвместими с него. Всичко беше чисто, неопетнено и неоценено. Нямаше качества, никакви свойства. Ако някога е съществувала абсолютната чистота, то трябва да е било тогава, когато чудото намери своето място и го разбра. С разбирането започнаха промените.

                                                                                                                      София, 2009 г.