В горите има и друг вид нимфи или феи, само че не живеят под водата. Те се срещат само сред гъсти гори, подхвана наново едно от децата. Много са красиви, ама са дребни. И не са никак руси. Ако бяха руси всеки щеше да ги вижда. Крият се сред клоните или пък в хралупи, защото не обичат да се срещат с хора, а и предпочитат да живеят сами. Къщите им са под стари коренища. Там никой не ги намира, а те пазят много тайни.
Лошото било, че горските диви били много любопитни и сприхави. Искали всичко да знаят, но никой не можел да се сдобие с техните познания. Не искали да ги споделят, ни на човек, ни на звяр. Грижели се за дърветата в гората и за всяка твар, която те приютявали в клоните и корените си. Всяка буболечка, всяка птица, змия, гущер или пухкав звяр били добре дошли при тях. Горските диви говорели езика им и можели да общуват и с дърветата, тревите и цветята. На пролет украсявали косите си с цветя, а лете с билки и дъхави треви. А косите им... косите им са с цвят на дървесина, в очите бягат сенки и лъчи. Сякаш цялата светлина, процеждана през леса на гората се е събрала в тези очи. Толкова красиви били и толкова неуловими.
Венъж един баща брал къпини из планината с малките си син и дъщеря. Децата така се заиграли, че навлезли навътре в леса. Както тичали и се гонили не забелязали, че са се отдалечили от баща си. Чак когато се смрачило децата се уплашили и тръгнали да дирят пътеката, но не я открили. Толкова се уплашили, че хукнали през глава. Както тичали момиченцето се препънало в един корен и паднало. Братчето помогнало на сестра си,но тя се била ударила лошо и заплакала. Не можела да върви, а братчето й нямало сили да я носи от дългата игра през деня. Седнали децата едно до друго, заплакали и затреперили от страх. Толкова силно забили сърцата им, толкова трудно си поемали дъх, тъй се ослушвали за стъпките на баща си или за стъпките на незнаен враг, че горската дива, която живеела в тези гори ги усетила и намерила. От първом се стъписала да види пред себе си човешки деца. Хората били толкова различни от другите твари, а тези мъничета не се различавали по нищо от уплашените животинки, на които често помагала. За да не ги уплаши повече, феята се приближила тихо зад гърбовете им и разпуснала дъхавите си коси над тях. Децата се успокоили в мигом и не разбрали как са се унесли. Събудили се в подземна хралупа, в коренитe на старо дърво. Вътре било топло и уютно, а по тавана на облата хралупа блестели слънчеви зайчета. Уловени от странна магия те обливали хралупата в топла светлина. Навред били постлани листа и клонки. Не усетили страх. Почувствали се у дома. Дивата се погрижила за раненото момиче и ги нахранила и напоила. Обещала им да ги върне при хората, веднага щом кракът на сестричето оздравее. Разбрали скоро дружките на горската дива, що за същества спасила. Укорили я и я зарекли да ги върне по-скоро при хората. Те не могат да живеят с нас, рекли й те, опасни са и могат да ни навредят. Минало се ден, минало се два, а дивата не виждала зло в човешките деца. Твари като твари, мислила си тя. Започнала да си играе с тях, да ги гледа по-добре. Започнала да им разказва за гората. Открила скоро феята, че децата научават всичко, което им покаже и че могат повече от другите животни.Решила да ги задържи. Да ги учи на неща, които знае. Показала им как да различават хубави и лоши треви, как да си намират храна, къде има чиста вода, къде живеят зверовете. Научила ги да усещат кога ще идва дъжд, кога ще има суша.
Минали се няколко години. Човешките деца умеели сега множество изкуства. Познавали гората и я обичали като роден дом. Тичали на воля с животните, плували редом с рибите в бистрите води. Разбирали какво приказват зверовете и усещали, кога ще завали росен дъжд или ще се извие буря. Дълго живели при дивата и тя ги оставила да разкриват тайните й. Не умеели човешките деца магиите на гората, но открили свои. Не приличали вече на другите хора.
Минали се още години. Старият баща така и не престанал да дири децата си. Веднъж, когато усетил, че смъртта идва за него излязъл от дома си за пореден път и рекъл на своите в селото, че отива в гората и този път да не го чакат и да не го търсят.
Запътил се той и навлязъл в планинските дерби, по-навътре от друг път. В главата му нямало нищо друго освен копнеж да открие отдавна загубените си чеда. Тъй силен бил този копнеж, че горската дива го усетила като тъмен воал над гората. Не разбрала, какво дири човекът и не се показала на пътя му, но казала на порасналите деца да го потърсят. Човек е като вас, но аз не искам да му се разкривам. Вижте го ако искате, да видите, от какъв род сте и да се научите, що е човек. Тръгнали те към баща си без да знаят, че това е той. Болката му им показала пътя и ето, че го съгледали. Щом го видели веднага разбрали, кой стои пред тях. Уплашили се колко е стар и тъжен, и колко неутешимо е сърцето му. Показали се те пред човека и искали да го утешат, да му кажат че са добре, че ги е намерил. Бащата се разплакал прегърнал ги и ги целунал. Толкова мъка имал в себе си, че те едва се задържали на краката си. Усетили обаче, че бащата не ги е познал. Усетили, че иска това да са децата му, ала сърцето му останало все така свито, не вярвало това да са те. Деца мои, най-сетне, живи сте, добре сте, проронил и издъхнал. Прибрали се момичето и момчето при дивата и й разказали всичко. Не разбирали, защо едно говорел човека, друго казвали мислите му, трето било в душата му. Дивата не могла да отговори. Не разбирам хората, какви са, казала им тя, децата им са само други, пораснат ли сред своите те нямат място тук. Не ги познавам хората, не ги разбирам. Размислили се децата, натъжили се. Не намирали вече покой сред горите. Решили да поживеят сред свои. Напуснали гората и се смесили с хората. Ала и там не били щастливи. Хората ги мразели и обиждали, не ги приемали. Само двама- трима се смилили и се държали добре. Огорчени се върнали в гората. Потърсили старото дърво с чудната хралупа, но не го открили. Разбрали, че дивата ги е прокудила, щом веднъж са стъпили в човешкото село. Дълго я викали и търсили, но тя не идвала. Момчето било добър ловец, вдигнал къща от дънери и трупи насред гората да се подслонят със сестра му. Тя се грижела за дрехите им и за новия им дом, но не се усмихвала вече. Все търсила животинките и птиците да си говори с тях, но те не можели да отклонят мислите й от хората и от баща им. Толкова неща не знаели и толкова много нямало да научат. Брат й все гледал да е сред гората. Да не се задържа в къщата около тъжната си сестра. Щом слънцето е ярко, вятърът прохладен, а звездите ясни защо да тъгуваме, все се питал той. Не искал вече да тъгува, не искал да се мъчи с мисли за хората. Все гората го влечала. Как искал пак да е свободен в нея, както били преди. Обикалял навред и зовял горската дива. Обещавал и я проклинал. Слушала тя думите му и се маела, как да го остави и как да го допусне пак да е около нея. Един ден го чула пак горко да плаче и да я моли. Не били щастливи със сестра му ни сред хора, ни сред зверове. Решила дивата тогава да му помогне. Явила се пред него, в очите и пъстреела гората. Ако искаш пак да си щастлив, рекла му тя, ще трябва да забравиш всичко. Ще те превърна в каквото пожелаеш, но избери човек ли искаш да си или звяр? Ще превърна и сестра ти. Върви при нея и я доведи. Кажи й какво ти рекох и нека и тя реши. Да сте тъжни няма да ви оставя, да ви върна при мене също не мога. Зарадвал се братът и хукнал при сестра си. Завъртял я на ръце от радост и казал какво им е обещала дивата. Хукнали през глава обратно към нея. Тя ги чакала на сянка до планински поток. Е, попитала ги? Какви ще сте от днес нататък? Зверове, викнало момчето. Хора, креснало момичето. Спогледали се двамата и млъкнали, а дивата гледала в душите им и се засмяла. Ще бъдеш ти елен красив, дивен, горд. А ти ще си жена, с човешка хубост и природа. Рекла тя и в мигом превърнала брата в елен, а момичето забравила коя е, от къде е. Гледала елена, колко е красив и понечила да го погали, а той се стреснал и побягнал сред горите. Никой от двамата не видял дивата и никой не могъл да си я спомни. Заживели щастливо, доколкото могли, единият сред зверовете, другият сред хората.
Няма коментари:
Публикуване на коментар