събота, 4 юни 2016 г.

Недописана история

В дълбините на времето, където ти и аз не можем да прозрем, се случи малко чудо. То се понесе из пространството и искаше да си намери място. Пространството беше тъмно, студено и може би красиво. Навсякъде блестяха ярки светлини, а от някои от тях струеше топлина. Чудото не знаеше, че се е случило. Не знаеше, че е чудо. То знаеше, че е. То искаше да е и това беше единственото, което го интересуваше. Не знаеше защо, не разбираше как и ако трябва да сме честни тези въпроси дори не можеха да се родят из дебрите му. То просто съществуваше и да съществува беше всичко, от което се нуждаеше и затова се движеше из пространството и се стремеше, стремеше се да си намери място. Собствено място, за да се развие. В своята същност чудото носеше бистро, остро съзнание и то нашепваше единствено „Бъди!”.

Някои от светлините бяха много опасни, други бяха твърде далеч, трети искаха да го придърпат. Чудото не знаеше какво го кара да се носи все напред и напред, не избираше своя път. Навсякъде около чудото се носеха материи и техните противоположности, носеха се късове скали, носеха се вихрени бульони и газ. Те всички бяха враждебни към чудото. То самото не разбираше колко е крехко, колко малко вероятно е да бъде дълго. То се носеше и търсеше. Попадаше ту на много студено, ту на страшно жежко и не можеше, не можеше да бъде там. Все нещо липсваше на всичките тези места, но тъй като чудото не притежаваше това, което наричаме чувства, нито дори заченка на емоция, то не се отчайваше от дългото лутане. Ставаше понякога така, че попадаше в капан, от който трудно можеше да се измъкне. Оставяше тогава следа на негостоприемното място и тръгваше пак, не защото тръгваше само, а защото някое събитие го освобождаваше и го запращаше нанякъде.  И пак се носеше ли носеше.

Сетне попадна там, където трябваше. Случи се една топла, синя планета. Чудото усети придърпването и падна към нея. Гмурна се сред синева и се разтвори там. И се случи пак. За втори път. Там можеше да бъде и нищо друго нямаше значение. Докъде щеше да доведе това, то нямаше как да знае. В този прекрасен момент на случване чудото беше тъй чисто, недвусмислено, цяло. В него нямаше ни едно противоречие, ни логика, ни ред, нямаше и хаос, нямаше нищо грешно, нито пък правилно, защото тези измерения не съществуваха, не бяха част от чудото, не бяха съвместими с него. Всичко беше чисто, неопетнено и неоценено. Нямаше качества, никакви свойства. Ако някога е съществувала абсолютната чистота, то трябва да е било тогава, когато чудото намери своето място и го разбра. С разбирането започнаха промените.

                                                                                                                      София, 2009 г. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар