петък, 7 април 2017 г.

Калофер в стая

Посети ме внезапно както крачех из тясната стая в пет сутринта. Ноздрите ми се разшириха от удивление, а по устните ми заигра усмивката на детско въодушевление. Знаете, всяко място носи своя аромат и като печат го оставя в умовете ни, станало ли ни е скъпо.
Ето го и него – ароматът на Калофер, неочаквано понесъл се край мен, тъй отчетлив, че аз с учудване се оглеждам да не би да бъркам мястото, където се намирам. Представям си го ярко – градът, нарамил раница и сложил туристическите си обувки, наминал да ме види, да провери как я карам тия дни. Подръпва ме за носа, обляга се на рамо и разтваря шепа, побрала напрашените му улици и свежия планински въздух, камбанния звън на църквите му и напевните стъпки на Тунджа, прохладата на горите му и каменното чело на Ботев.

Ето го Калофер, присяда на ръба на леглото ми и ме закача за отминалите дни, когато тичах по неговите мостове и търсех в сенките на боровете невидими светове. Настанявам се и аз до града и тръгваме по спомените като по камъни, подложени насред река, за да улеснят преминаването до отсрещния бряг. Подскачаме и хукваме по прашния път към Джендема, тичаме да потопим пръсти в прохладата на Бяла река и вдишваме, дишаме уханието на гората. Сетне уморени тръгваме по познати пътеки, за да излезем на една поляна, днес оградена и недостъпна, а някога полегнала примамлива и уютна, предоставила снага за игри и отмора. Присядаме на камък и мечтаем, разказваме си за фантазиите, родени там. После Калофер бързо ме прегръща, целува ме по бузата и ме оставя. Време му е да се връща, а аз да продължа. Милувката ме парва рязко и аз се разсмивам, защото така е с местата, които обичаме – носят преживелиците ни в шепи и ни чакат, чакат ни пак да се завърнем. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар